— Не, все още не — поклатих аз глава. — Някой ден това може би ще бъде вярно. Но сега той иска да бъда кралица. Именно затова се съгласи да сключим примирие. Той искаше да ме види като кралица на Трил.
— Той иска и двете кралства — каза Локи тихо. — Въпросът е ще му дадеш ли онова, което иска?
— Да — кимнах аз. — Ще се съглася да управлявам заедно с него Трил и Витра, ако той спре кръвопролитията до коронацията ми.
— Той не иска да управлява „заедно“ с теб.
— Знам, но така или иначе, аз никога няма да му позволя да управлява — рекох аз. — Просто няма да изпълня онова, което очаква от мен.
Локи подсвирна и поклати глава.
— Ако се отметнеш от думата си, той ще унищожи всичко, повярвай ми, всичко, което някога ти е било скъпо.
— Аз няма да се отметна от думата си — казах аз. — Никога няма да се стигне дотам, че да му дам някакво обещание. Просто ще спечеля време, за да организирам армията ни, и след това ще нападнем витра, ще ги победим и ще убия Орен.
— Ще го убиеш? — Той повдигна вежди. — Знаеш ли въобще как да го направиш?
— Не. Още не — признах аз. — Затова още не съм го убила. Но ще го направя.
— Дори не знам дали може да бъде убит — рече Локи.
— Всеки може да бъде убит.
— Много хора са се опитвали — каза той. — И не са успявали.
— Да, но никой от тях не е имал в жилите си неговата кръв — отбелязах аз. — Смятам, че съм единствената, която е достатъчно силна, за да го направи.
— А ако се окаже, че не можеш? — попита Локи. — Какво ще правиш, ако следваш плана си, както го описа до този момент, и след това се окаже, че не можеш да го спреш?
— Не знам — отвърнах аз. — Ще търся начин. Той ще продължи да ни напада, докато се добере до мен. И аз с готовност ще се предам сама в ръцете му, ако така бих могла да го спра, но вече не вярвам и в това.
Локи остана загледан в пода и златистите му очи бяха широко отворени, докато обмисляше какво да прави. Не знаех какво се въртеше в главата му, но не изглеждаше щастлив.
— Е, ще ме заведеш ли там? — попитах аз.
— Не. — Той поклати глава. — Съжалявам, принцесо, но не мога.
— Добре — казах аз и си поех дълбоко въздух. — Ще намеря някой, който ще ми помогне.
— Кой? — попита Локи. — Кой друг може да го направи?
— Ще намеря някой — отвърнах аз.
Тове и още неколцина следотърсачи вероятно можеха да стигнат до двореца на витра, но те не познаваха опасностите по пътя като Локи. Ако се наложеше, можех да ползвам и карта от Военната зала.
Протегнах ръка към дръжката на вратата, но Локи ме спря. Той сграбчи китката ми и застана на пътя ми.
— Не можеш да тръгнеш сама!
— Да, мога. — Опитах се да изтръгна ръката си от хватката му. — Пусни ме.
— Не, Уенди, няма да ти позволя да го направиш — каза Локи.
— Не можеш да ме спреш!
— Аз съм много по-силен от теб.
Опитах се да го отместя настрани, но това беше все едно да се боря с бетонна преграда. Той ме бутна до стената на стаята и подпря ръцете си от двете ми страни. Тялото му не ме докосваше, но беше толкова близо, че не можех да помръдна.
— Може да си по-силен от мен физически, но ще ми трябва само минута, за да те накарам да се гърчиш от болка на пода. Не искам да те нараня, но ако се наложи ще го направя.
— Не е нужно — каза Локи натъртено. — Не е нужно да правиш това.
— Напротив, нужно е. Ще направя каквото е необходимо, за да спася нечий живот. Длъжна съм. Ако не искаш да ми помогнеш, добре. Но не стой на пътя ми.
Той прехапа устни, поклати глава, но не се отдръпна.
— Сега е дълбока нощ и ти искаш да избягаш с мен — отбеляза Локи. — Какво ще кажеш на съпруга си?
— Нищо.
— Нищо? — Локи повдигна вежди. — Принцесата изчезва без нито дума. Ще настъпи истински хаос.
— Ще заповядам на Дънкан да им каже къде съм чак на сутринта — казах аз. — Така ще спечеля няколко часа, за да стигна във Витра, преди някой да тръгне след нас.
— Ако кралят не ти позволи да напуснеш двореца, той ще избие спасителния отряд, който ще бъде изпратен — изтъкна Локи. — Това вероятно ще бъдат Фин, Тове, Дънкан, а може дори и Уила. Готова ли си да рискуваш живота им?
— Това може да е последният ми шанс да ги спася — казах аз глухо.
— Значи, не мога да те разубедя? — прошепна той, докато очите му търсеха моите.
— Не.
Той преглътна и отметна един кичур от челото ми. Ръката му се задържа за кратко върху лицето ми и аз не я отблъснах. Очите му бяха някак странно тъжни и ми се искаше да го попитам какво не е наред, но не го направих.