Емили долови някакъв нисък вибриращ звук, който сякаш идваше откъм крилото.
— Какво е това? — тревожно вдигна глава тя.
— Спокойно, Ем — продължаваше да се усмихна Тим. Сара също се усмихна и изпусна доволно гукане.
— Още малко и сме си у дома, скъпа — успокоително добави Тим.
В същия момент корпусът на самолета се разтърси, носът пропадна, всичко в салона се наведе под необичайно остър ъгъл. Телцето на Сара се плъзна от скута на Емили, тя протегна ръка и успя да я сграбчи за рамото. Самолетът падаше като камък! Още преди да успее да се уплаши, корпусът се разтърси и машината пое рязко нагоре. Коремът ѝ се сплеска в седалката, Сара изведнъж ѝ се стори тежка като олово.
— Какво става, по дяволите? — промърмори Тим.
Емили изведнъж литна нагоре, коланът я задържа, стомахът ѝ се преобърна. Тим беше откачил предпазния си копан, за да снима. По тази причина главата му влезе в болезнено съприкосновение с дъното на багажното отделение над тях, камерата профуча на сантиметри от лицето на Емили.
Откъм отворената врата на пилотската кабина долетя звън на алармена система, последван от глас с металически отенък, който настойчиво започна да повтаря: „ПРЕТОВАРВАНЕ, ПРЕТОВАРВАНЕ“. Емили видя как сините ръкави на пилотите сноват над контролните уреди, разнесоха се някакви команди на китайски. После пътниците започнаха да крещят, изпаднали в истерия, чу се звън на счупени стъкла.
Самолетът се гмурна за втори път. По пътеката се плъзна тялото на възрастна китайка, която крещеше от ужас. След нея се търкаляше през глава някакво момче. Емили премести поглед към седалката до себе си, но мъжът ѝ вече не беше там. От тавана се спуснаха жълти кислородни маски, една от тях се разклати на сантиметри от лицето й. Тя обаче не можеше да я хване, тъй като стискаше бебето с отчаяна сила.
Стръмното спускане продължаваше, моторите зловещо виеха. Тялото ѝ се оказа смазано в седалката. Във въздуха летяха обувки и дамски чанти, чуваше се тежкия тътен на човешки тела, изпопадали по пода.
Тим беше изчезнал. Емили изви глава да го потърси, в същия момент отгоре ѝ се стовари тежък сак. Прониза я остра болка, пред очите ѝ се появиха разноцветни кръгове, последвани от непрогледен мрак. Алармените звънци продължаваха да дрънчат, виковете на пътниците ставаха все по-истерични. Самолетът продължаваше да пада.
Емили наведе глава, притисна бебето към гърдите си и започна да се моли, за пръв път в живота си…
ЦЕНТЪР ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА ПОЛЕТИ СОКАЛ
5.43 ч.
— СОКАЛ, тук Транс Пасифик, полет 545. Имаме произшествие на борда.
Дейв Маршал, старши ръководител на полети към Центъра за въздушен контрол на Южна Калифорния, рязко вдигна глава към радара. Само преди няколко минути беше поел машината на Транс Пасифик 545 от контролната кула в Оклънд. Маршрутът беше от Хонконг за Денвър, полетът протичаше нормално. Пръстът му докосна бутона на микрофона:
— Слушам, 545.
— Моля да разрешите аварийно кацане в Лос Анджелис.
Гласът на пилота звучеше спокойно. Маршал се втренчи в колоните зелени цифри, които идентифицираха всеки самолет в обсега на радара. ТПА наближаваше калифорнийското крайбрежие, всеки момент щеше да прелети над залива Марина Дел Рей. Намираше се на около половин час път от ЛАКС, главното гражданско летище на Лос Анджелис.
— Окей, 545 — каза в микрофона той. — Искането ви прието. От какъв характер е произшествието?
— Имаме пострадали пътници — отвърна пилотът. — На летището трябва да ни чакат линейки. Тридесет, може би четиридесет…
— 545, моля повторете! — смая се Маршал. — Четиридесет линейки ли казахте?
— Точно. Попаднахме на силна турбуленция, има ранени сред екипажа и пътниците.
„Защо по дяволите не започна с това?“ — гневно въздъхна Маршал, извъртя се заедно със стола и направи знак на ръководителя на смяната Джейн Ливайн, която бързо надяна комплект слушалки на главата си.
— Транс Пасифик, регистрирам молбата ви за четиридесет линейки — каза в микрофона Маршал.
— Господи Исусе! — направи физиономия Ливайн. — Четиридесет?!
— Прието, Център — все така спокойно се обади пилотът.
— Имате ли нужда от медицински персонал? От какъв характер са нараняванията?
— Не мога да кажа с точност.
Ливайн завъртя ръка във въздуха. Това означаваше „накарай го да говори“.
— Можете ли да ни дадете някаква приблизителна информация? — попита Маршал.
— Съжалявам, това в момента е невъзможно.
— Някой в безсъзнание?