Насочи колата към остъклената административна сграда, издигаща се в средата на комплекса. Вкара я в запазеното си място на паркинга и остави мотора да работи. Отвори вратата и стъпи на асфалта. Един младеж ѝ махна с ръка. Беше облечен със спортно сако и вратовръзка, тънки панталони в защитен цвят, на краката му имаше меки мокасини.
СГРАДА 64
6.45 ч.
— Боб Ричмънд, вашият нов помощник — представи се младежът. Ръкостискането му беше любезно и сдържано. Тя не можа да си спомни от кое разклонение на фамилията Нортън са корените му, но това не беше толкова важно. От него лъхаше на богатство, разведени родители, безлични оценки от добри колежи и онова особено, непоклатими самочувствие, което излъчват издънките на старите и богати американски фамилии.
— Кейси Сингълтън — отвърна кратко тя. — Хайде, качвайте се, защото закъсняваме!
— Закъсняваме? — вдигна вежди Ричмън след като се настани до нея. — Няма още седем часа!
— Първа смяна застъпва в шест — поясни Кейси. — Повечето от хората в Управление качествен контрол работят в същия ритъм. Нима не е така и в „Дженерал Мотърс“?
— Не знам — сви рамене младежът. — Аз бях в правния отдел.
— Не отделяхте ли поне част от времето си да се запознаете с производството?
— Минимално.
Кейси въздъхна. Шестте седмици с този човек очевидно щяха да ѝ се сторят доста дълги.
— Досега сте бил в отдел „Маркетинг“, така ли? — попита тя.
— Да, няколко месеца — отвърна той, раменете му леко се повдигнаха: — Но продажбите явно не са по моята част…
Колата се насочи към огромния хангар, в който се произвеждаше ширококорпусния Н-22. Наричаха го Сграда 64.
— Каква кола карате, между другото? — попита Кейси.
— БМВ — отвърна Ричмън.
— Няма да е зле, ако я смените с американска.
— Защо? Тя е произведена тук.
— Тя е сглобена тук — поправи го Кейси. — А добавената ѝ стойност отива в чужбина. Механиците в завода са наясно с това, тъй като повечето от тях членуват в Профсъюза на автомобилостроителите. Никак не обичат да гледат разни европейски возила по паркингите.
Ричмън отмести поглед и глухо промърмори:
— Искате да кажете, че нещо може да ѝ се случи?
— Сто процента — кимна Кейси. — Тези момчета не си поплюват.
— Ще помисля по въпроса — кимна младежът и с мъка потисна прозявката си. — Господи, колко е рано! Закъде бързаме?
— Заседание на КРИ. Насрочено е за седем нула нула.
— КРИ?
— Комисията за разследване на инциденти. Събира се при всяка докладвана повреда на някой от нашите самолети и обмисля мерки за отстраняването й.
— Колко често става това?
— Горе-долу веднъж на всеки два месеца.
— Толкова често?
Ще трябва да го подхванеш от а б …
— Всъщност това съвсем не е много — каза с лека въздишка тя. — В момента над три хиляди машини наше производство действат по света. При толкова много птички в небето все нещо се случва… А ние имаме сериозно отношение към следгаранционното обслужване. Всяка сутрин провеждаме телефонно съвещание с нашите филиали и сервизни центрове, които са пръснати по петте континента. Те докладват за всички инциденти, довели до забавяне на полетите. Обикновено става въпрос за дребни неща: някъде е заяла врата на тоалетна, другаде е изгоряла крушка в кабината на пилотите… Но всичко това се систематизира от нашето управление, а данните предаваме в производствения отдел.
— Аха…
В гласа на младежа се долови неприкрито отегчение.
— Има и други, по-сериозни повреди — продължи Трейси. — Пряко свързани със сигурността на полета, те незабавно попадат в полезрението на КРИ. Днешният по всяка вероятност ще се окаже точно такъв. След като Мардър е насрочил заседанието за седем сутринта, можете да се обзаложите, че няма да обсъждаме удар на птица при излитане…