— Мардър?
— Преди да стане изпълнителен директор, Джон Мардър е бил главен конструктор на ширококорпусния джъмбо Н-22. Допускам, че е станал инцидент именно с такава машина…
Паркира в близост до Сграда 64. Огромната конструкция беше с височина на осеметажен блок, а километричната ѝ дължина чезнеше в далечината. По асфалта отпред се търкаляха използвани тапи за уши. Без тях работниците на конвейера със сигурност биха оглушели.
Влязоха през една от страничните врати и се озоваха в дълъг коридор, осеян с кофи за смет, от които стърчаха хартиени пликове за сандвичи и пластмасови чаши.
— Имаме ли време за по едно кафе? — попита Ричмън.
— Тук кафето е забранено — поклати глава Кейси.
— Какво?! — простена той. — Защото и то е вносно, така ли?
— Не, просто защото има корозионни свойства и алуминият не го обича…
— Исусе! — извъртя очи младежът.
Огромните корпуси на недовършените реактивни самолети блестяха под светлината на халогенни прожектори. Под високия покрив на хангара бяха подредени петнадесет машини, всяка от тях на различен етап на сглобяване. Екип механици монтираше шлюзовете на товарния отсек на най-близката от тях. Около фюзелажа имаше скеле, зад него се извисяваха подемните кранове, боядисани в яркосиньо. Ричмън пристъпи под един от тях, вдигна глава и зяпна. Кранът беше висок колкото шестетажен жилищен блок.
— Страхотно! — прошепна той и посочи към огромната плоскост над главата си: — Това крилото ли е?
— Не, това е вертикалният стабилизатор — отвърна Кейси.
— Какво?
— Опашката, Боб.
— Това ли е опашката?!
— Точно така — кимна Кейси и махна с ръка към дъното на хангара: — А крилото е ей там… Дължината му е около седемдесет метра, почти колкото футболно игрище…
Прозвуча клаксон, един от крановете се раздвижи. Ричмън се обърна да го погледне.
— За пръв път ли си в производствено хале, Боб? — попита Кейси.
— Аха — кимна младежът и продължи да се оглежда. — Страхотно!…
— Големички са — рече Кейси.
— А защо всички са боядисани в тъмнозелено?
— Крепителните елементи на корпуса са покрити с епоксидна смола, за защита от корозия. А алуминиевите части са намазани съвсем тънко, за да не бъдат наранени по време на монтажа. Те са фино полирани и изключително скъпи. Покритието се сваля от тях чак когато машината отива за общо боядисване.
— Това тук не прилича на конвейера на „Дженерал Моторс“ — поклати глава Ричмън.
— Съвсем вярно — кимна Кейси. — Сравнени с тези самолети, колите приличат на детски играчки…
— Чак пък толкова! — изгледа я с недоверие Ричмън.
— Сам можеш да прецениш — усмихна се Кейси. — Един понтиак се сглобява от около пет хиляди елемента и за две смени е напълно готов. Това прави някъде около шестнадесет часа. — Ръката ѝ махна по посока на огромните корпуси, които се извисяваха над главите им: — Но това тук са съвсем други животни… Ширококорпусният Н-22 съдържа около един милион елемента, времето за сглобяването му е минимум седемдесет и пет дни. На света няма по-сложна машина от един пътнически самолет. Нито пък по-трайна… Вземи един понтиак и го карай от сутрин до вечер. За няколко месеца ще го превърнеш в куп ламарина, нали? Докато нашите самолети са проектирани да летят двадесет години без сервизно обслужване и още толкова след съответните корекции…
— Четиридесет години? — недоверчиво я изгледа Ричмън.
— Вашите самолети могат да летят четиридесет години?
— Точно така. Моделът Н-5 не се произвежда от 1946 година, но по света все още летят много такива машини. Имаме самолети, които четирикратно са надхвърлили проектното си дълголетие. Което ще рече осемдесет години живот… Естествено, това не се удава на всички производители. Бих казала, че е по силите само на „Нортън“ и „Дъглас“…
Младежът преглътна и тихо подсвирна.
— Това тук го наричаме „птицеферма“ — рече Кейси. — Самолетите са толкова огромни, че човек не може да улови мащабите. — Ръката ѝ махна по посока на машината вдясно. Малки групи хора работеха на различни точки от корпуса, светлината на подвижните им лампи се отразяваше в метала.
— Там няма много работници, нали?
— Няма — съгласи се Ричмън.
— На практика обаче не е така. В момента по този самолет работят най-малко двеста души, което е доста повече от една смяна на автомобилния конвейер.
— И все пак ми изглежда празен — удивено поклати глава младежът.
— За нещастие наистина е така — въздъхна Кейси. — Монтажът на Н-22 тече с 60 процента от капацитета си, а три от машините са с бели опашки…