Айзък Азимов
Вземете клечка кибрит
Пространството беше черно; черно наоколо, във всички посоки. Нищо не се виждаше; нито една звезда.
Но не защото нямаше звезди…
Сега мисълта, че може би няма да има звезди, буквално никакви звезди, смрази кръвта на Пер Хансън. Това бе познатият кошмар, който се таи съвсем подсъзнателно в мозъчната кора на всеки космонавт в открития космос.
Сигурни ли бяхте къде ще попаднете, когато предприехте скока през вселената на тахионите? Времетраенето и количеството на вложената енергия могат да се контролират толкова прецизно, колкото желаете, а фузионистът ви може да е най-добрият в пространството, но принципът на несигурността е всевластен и винаги е възможно, дори неизбежно, да се допусне случаен пропуск.
А при тахионите и съвсем малък пропуск може да означава хиляди светлинни години.
И какво ще стане, ако не се приземите никъде; или се приземите толкова далече, че да няма никаква вероятност нещо да ви подскаже как да определите местоположението си и следователно нищо да не може да ви върне обратно?
„Невъзможно“, казваха учените. Няма място във вселената, от което квазарите да не се виждат, а те са достатъчни, за да определите местоположението си. Освен това рискът, че по време на обикновените скокове чистата случайност ще ви изведе извън галактиката, е само едно на десет милиона, а за разстояния, като да речем, до галактиката Андромеда или Мафей 1, може би едно на квадрилион.
„Изключено“, казваха учените.
И така, когато космически кораб завършва своя скок и се завръща от чудатите парадокси на по-бързите от светлината тахиони към сигурните, добре познати тардиони, от забавени към ускорени протони, трябва да се виждат звезди. И ако все пак те не се виждат, значи сте в облак от прах — това е единственото обяснение. В галактиката или поне във всяка спираловидна галактика има димни зони — както е било някога и на Земята, когато тя била единственият дом на човечеството, а не това, в което се е превърнала сега — грижливо опазван, управляван от сезоните музей за съхранение на живота.
Хансън беше висок и мрачен, с груба кожа, и му предстоеше да разбере онова, което не знаеше за свръхкорабите, кръстосващи надлъж и шир галактиката и съседните й зони — с изключение, разбира се, на тайните на фузионистите. Сега беше сам в капитанското отделение, така, както обичаше. Под ръка му беше всичко необходимо, за да се свърже с който и да било мъж или жена на кораба, а също така и с резултатите от всеки апарат и уред и невидимото му присъствие го радваше.
Въпреки това сега не бе доволен от нищо. Той изключи контакта и попита:
— Нещо ново, Строс?
— В звезден куп сме — чу се гласът на Строс. (Хансън не включи видеоапаратурата — това би означавало да открие лицето си, а той предпочиташе да не показва раздразнения си и угрижен вид.)
— Най-малкото — продължи Строс — прилича на звезден куп по нивото на радиацията, която улавяме в далечните инфрачервени и микровълнови обхвати. Бедата е в това, че просто не можем да определим координатите, така че да установим къде точно се намираме. И няма никаква надежда.
— Нищо в светлинния лъч?
— Абсолютно нищо. Дори и в близкото инфрачервено пространство. Облакът прах е гъст като боза.
— Колко е голям?
— Не мога да разбера.
— Можеш ли да прецениш какво е разстоянието до най-близкия му край?
— Не, дори и по отношение на величината. Може да бъде една светлинна седмица. А може и десет светлинни години. Абсолютно по никакъв начин не може да се разбере.
— Говори ли с Вилукис?
Строс отговори с кратко „Да“.
— Какво казва той?
— Почти нищо. Сърди се. Естествено, приема го като лична обида.
— Разбира се — Хансън безшумно въздъхна. Фузионистите са като децата; и понеже на тях принадлежи романтичната роля в открития космос, са разглезени. После продължи:
— Предполагам, обяснил си му, че подобни неща са непредсказуеми и винаги могат да се случат.
— Да, обясних му. И той ми отговори, както можеш да се досетиш: „Не и на Вилукис“.
— Е, да, но все пак му се случи. Не мога да говоря с него. Каквото и да кажа, ще се изтълкува само като опит да го командувам и после няма да можем да измъкнем нищо повече от него. Няма ли да задействува фузионната тръба?
— Казва, че не можело. Щяла да се повреди.
— Как може да се повреди магнитно поле?
Строс изсумтя.
— Това не му го казвай. Ще ти обясни, че фузионната тръба не е само магнитно поле и после ще изкара, че се опитваш да го подценяваш.
— Да, знам. И така, слушай, използувай всеки и всичко за облака. Трябва да има някакъв начин да установим предполагаемата посока и разстоянието до най-близкия му край. — Той прекрати връзката.