Выбрать главу

И тогава Хансън смръщено погледна в главното направление.

Най-близкият край. Съмняваше се, че при скоростта на кораба (по отношение на околната среда) ще се осмелят да изразходват енергията, необходима за пълна промяна на курса.

Бяха започнали скока във вселената на тардионите с половината от скоростта на светлината по отношение на ядрото на галактиката и излизаха от него (естествено) със същата скорост. В това винаги се криеше известен риск. Все пак да предположим, че, завръщайки се, попаднете в непосредствена близост до някоя звезда и се насочвате към нея с половината от скоростта на светлината.

Теоретиците отричат такава възможност. По пътя на логиката не може да се очаква скокът да ви отведе в опасна близост до масивно тяло. Така твърдяха учените. Именно гравитационните сили, които участвуват в скока и се използуват за прехода от тардиони в тахиони и отново в тардиони, действуват отблъскващо. В същност именно случайното влияние на една чиста гравитационна сила, което не може да се изчисли до най-малката подробност, обяснява до голяма степен несигурността при скока.

Освен това, казваха те, доверявайте се на инстинкта на фузиониста. Добрият фузионист никога не греши.

Въпреки че такъв фузионист ги накара да скочат в облак.

— Е, това ли било. Винаги се случва. Няма значение. Знаете ли колко разредени са повечето облаци. Дори не разбирате, че сте в облак.

(Но не и в този облак, професоре.)

— В действителност облаците са полезни за вас. Не е необходимо загребващите устройства да работят дълго и усилено, за да поддържат процеса и натрупването на енергия. (Но не и този облак, професоре.)

— Добре тогава, разчитайте на фузиониста да намери изход.

(А ако няма изход?)

Хансън се смути от последната си мисъл. Постара се да я пропъди. Но как да пропъдиш нещо, което кънти в главата ти?

Самият Хенри Строс, астроном на кораба, беше в състояние на депресия. Ако беше станала истинска катастрофа, това можеше да се приеме. Никой от екипажа на свръхкорабите не може напълно да изключи възможността за катастрофа. Подготвен си за това, или пък се опитваш да бъдеш. Макар че за пътниците е по-тежко, разбира се.

Но когато катастрофата е погълнала онова, за което си отдал всичките си сили, за да го наблюдаваш и проучиш, и когато разбираш, че именно професионалното откритие на целия ти живот те погубва…

Той въздъхна тежко.

Беше едър мъж с оцветени контактни лещи и те придаваха фалшив блясък и цвят на очи, които иначе напълно биха подхождали на една безцветна личност.

Капитанът не можеше да направи нищо. Капитанът-автократ можеше да диктува всичко на кораба, но фузионистът винаги се е подчинявал само на собствените си закони. Дори за пътниците (помисли той с отвращение) фузионистът е властелинът на пространството и всеки друг става незначителен в сравнение с него.

Въпрос на търсене и предлагане. Компютрите могат да изчислят с точност количеството и времетраенето на вложената енергия, точното място и посока (ако „посока“ означава нещо при прехода от тардиони към тахиони), но възможността за грешка е огромна и само надарен фузионист може да я намали. Никой не знае откъде идва талантът на един фузионист — той се ражда с него, не се създава. А фузионистите знаят, че притежават такава дарба и всеки спекулира с това.

Вилукис не беше лош фузионист — макар че те никога не постигаха много. Той и Строс си говореха, независимо че Вилукис отне без усилия най-хубавата пътничка на кораба, след като Строс я беше забелязал пръв. (Това беше някак си част от върховните права на фузиониста при полет.)

Строс се свърза с Антон Вилукис. Връзката се позабави и когато се осъществи, Вилукис изглеждаше раздразнен, объркан, с натъжени очи.

— Как е тръбата? — учтиво попита Строс.

— Мисля, че я затворих навреме. Прегледах я и не открих повреда. Сега — погледна се той — трябва да се изчистя.

— Добре поне, че не е засегната.

— Но не можем да я използуваме.

— Бихме могли, Вил — възрази Строс многозначително. — Не знаем какво ще стане там навън. Ако тръбата беше повредена, нямаше да има значение, но при това положение, ако облакът се изчисти…

— Ако, ако, ако. Ще ти кажа аз на тебе едно „ако“. Ако вие, глупавите астрономи, знаехте, че този облак е тук, можех да го избягна.

Това бе напълно неуместно и Строс не се хвана на въдицата. А продължи:

— Може да се разнесе.

— Какво показват анализите?

— Лоши са, Вил. Това е най-гъстият хидроксилен облак, наблюдаван някога. Доколкото знам, няма друго място в галактиката, където концентрацията на хидроксил да е толкова висока.