— И никакъв водород?
— Малко водород, разбира се. Около пет процента.
— Недостатъчно — отсече Вилукис. — Там има и нещо друго, не само хидроксил. Нещо, което ми причини повече неприятности, отколкото хидроксила. Определихте ли го?
— О, да. Формалдехид. Има повече формалдехид, отколкото водород. Разбираш ли какво означава това, Вил? Някакъв процес е довел до концентрация на кислород и въглерод в пространството в нечувани количества — достатъчни, за да изразходват водорода в обем от кубически светлинни години може би. Не знам и не мога да си представя нищо, което би могло да го обясни.
— Какво се опитваш да кажеш, Строс? Нима намекваш, че това е единственият по рода си облак в пространството и аз съм толкова глупав, че да кацна в него?
— Съвсем не, Вил. Не си чул от мене такова нещо, просто казвам онова, което чуваш. Но Вил, разчитаме на теб да ни измъкнеш. Не мога да повикам помощ, защото не мога да насоча свръхлъчите, без да знам къде сме: не мога да определя къде сме, защото не забелязвам никакви звезди.
— А аз не мога да използувам фузионната тръба, но защо аз трябва да бъда виновникът? Ти също не можеш да се справиш със задачата си, и така, защо фузионистът да бъде винаги виновникът? — Вилукис кипеше. — Строс, от теб зависи, именно от теб. Кажи ми, къде да отведа кораба, за да намеря водород? Кажи ми, къде е краят на облака? По дяволите края на облака; намери ми края на хидроксил-формалдехидната история.
— Де да можех — отвърна Строс, — но до този момент не мога да открия нищо друго освен хидроксил и формалдехид навсякъде, където сондирам.
— Не можем да сливаме ядрата на тези елементи.
— Знам.
— Е, добре — избухна Вилукис, — ето един пример защо е неправилно правителството да се опитва да прокара закон за свръхсигурност, вместо да остави това на фузиониста, който да преценява на място. Ако имахме мощност за двоен скок, нямаше да има проблеми.
Строс знаеше много добре какво точно искаше да каже Вилукис. Винаги е съществувала тенденция да се пести време, като се извършат два скока непосредствено един след друг, но ако един крие някаква неизбежна несигурност, два последователни я увеличават многократно и дори и най-добрият фузионист не може да се оправи. Увеличената грешка почти винаги удължава много общото времетраене на пътуването.
В свръхнавигацията съществува строгото правило, че е необходим цял ден за пътуване между скоковете — но за предпочитане с три дни. Така има достатъчно време да се подготви следващият скок с необходимото внимание и предпазливост. С цел да се избегне нарушаването на това правило, всеки скок се извършва при условия, които оставят запас от енергия, недостатъчен за втори скок. Поне за известно време загребващите устройства трябва да събират и да компресират водород, да сливат ядрата и да натрупват енергия, която нараства до старта на скока. И обикновено е необходим най-малко един ден, за да се събере достатъчно за осъществяване на скока.
Строс каза:
— Колко енергия не ти достига, Вил?
— Не много. Толкова. — Вилукис показа с палец и показалец към пет-шест милиметра. — Въпреки това не стига.
— Много лошо — глухо каза Строс. Запасите от енергия се записваха и контролираха, но дори и при това положение се знаеше, че фузионистите нагласяват данните така, че винаги да имат известна резерва за втория скок.
— Сигурен ли си? — попита той. — Да предположим, че включиш и аварийните генератори, че изключиш светлините…
— И въздушната циркулация, и уредите, и хидропоничната апаратура. Знам. Знам. За всичко съм се сетил и пак няма да успеем. Ето ти пак глупавата мярка за сигурност при двойния скок.
Строс все още успяваше да се сдържа. Знаеше, всеки знаеше, че именно Сдружението на фузионистите беше измислило тази мярка. Двойният скок, за който капитанът понякога настояваше, в повечето случаи разстройваше фузиониста. Но така поне имаше едно предимство. При задължителната обиколка преди всеки следващ скок оставаше поне седмица, докато пътниците започнат да стават неспокойни и подозрителни, а през това време нещата могат и да се оправят. За сега нямаха изгледи за успех. Той попита:
— Сигурен ли си, че не можеш да направиш нищо; да филтрираш някои от примесите например?
— Да ги филтрирам! Че това не са примеси — те са всичко. Водородът е примес тук. Слушай, ще имам нужда от половин милиард градуса, за да смеся атомите на въглерода и кислорода; вероятно дори и цял милиард. Това не може да стане и аз няма и да опитвам. Ако моят опит излезе несполучлив, вината ще падне върху мен, а аз не мога да понеса това. Ти си този, който може да ме заведе при водорода. Просто закарай кораба до водорода. Не ме интересува за колко време ще стигнем.