Строс отвърна:
— Няма как да увелича скоростта при тази гъстота на средата, Вил. И при половината от скоростта на светлината сигурно ще се наложи да кръстосваме цели две години, а дори и двадесет.
— В такъв случай ти намери изход. Или капитанът.
Строс прекъсна връзката отчаян. Не е възможно да се води разумен разговор с фузионист. Беше чувал за предлаганата теория (и то съвсем сериозно), че многократните скокове увреждат мозъка. При скока всеки тардион в обикновената материя трябва да бъде превърнат в еквивалентен тахион и отново в първоначалния тардион. Дори при най-малкото несъвършенство на двойното превръщане последствията ще се проявяват, естествено, първо в мозъка, най, най-сложната частица от материята, която някога е извършвала такъв преход. Разбира се, вредните факти никога не са показвани експериментално и, изглежда, че нито един ранг офицери на свръхкорабите не е влошил качествата си с течение на времето повече от нормалното при стареенето. Но вероятно онова нещо в умовете на фузионистите, което именно ги прави фузионисти и им позволява, водени само от интуицията си, да надминават най-добрите компютри, е изключително сложно и изключително уязвимо.
Глупости. Нищо подобно. Фузионистите са просто разглезени.
Поколеба се. Трябваше ли да потърси връзка с Черил? Ако някой изобщо можеше да оправи работата, това беше той. Когато бебето Вил е залъгано както трябва, може и да помисли как да задействува фузионните тръби независимо от наличието на хидроксил.
Наистина ли вярваше, че Вилукис можеше при каквито и да било обстоятелства? Или се опитваше да избегне мисълта за дългогодишно пътешествие? Разбира се, свръхкорабите бяха подготвени и за това по принцип, но то не бе се случвало никога и екипажите, а още по-малко пътниците, навярно не бяха подготвени за това.
Но ако наистина разговаря с Черил, какво би могъл да й каже така, че да не прозвучи като заповед за прелъстяване? Беше изминал само ден, а той все още не бе готов да сводничи за един фузионист.
Почакай. Поне за малко.
Вилукис се намръщи. Почувствува се по-добре след банята и беше доволен, че се държа твърдо със Строс. Строс не беше лош, но като всички тях („тях“, капитанът, екипажът, пътниците, всички глупави нефузионисти във вселената) искаше да снеме от себе си отговорността. Да я стовари цялата върху фузиониста. Това е много стар номер, но на фузионист като него няма да мине.
Всички приказки за дългогодишно пътуване бяха опит да го сплашат. Ако помислеха сериозно, можеха да определят границите на облака и все някъде щеше да има близък край. Пресилено беше да смятат, че са попаднали точно в центъра му. Разбира се, ако бяха близо до единия край и се отправяха към другия…
Вилукис се изправи и се протегна. Беше висок, с надвиснали над очите вежди.
Да допуснем, че пътуването наистина продължи с години. Нито един свръхкораб не е обикалял толкова дълго. Най-продължителното пътуване беше осемдесет и осем дни и тринадесет часа, когато някакъв кораб се оказа в неблагоприятно положение спрямо дифузна звезда и се наложи да се оттегля със скорост, която достигна до 0,9 от скоростта на светлината, докато стане възможно да се извърши скокът.
Оцеляха и обиколката продължи три месеца. Естествено, двадесет години…
Но това е невъзможно.
Сигналната лампа проблесна три пъти, преди да я забележи. Ако капитанът идваше да го види лично, щеше да си тръгне по-бързо, отколкото беше дошъл.
— Антон.
Гласът беше мек, настоятелен и раздразнението му се поразсея. Той остави вратата да се прибере в гнездото си и Черил влезе. След нея вратата отново се затвори.
Тя беше на около двадесет и пет години, имаше зелени очи, волева брадичка, тъмночервена коса и великолепна фигура, която подчертаваше. Каза:
— Антон, нещо не е наред ли?
Вилукис не беше толкова изненадан, за да признае подобно нещо. Дори фузионистът знаеше, че нищо не бива да разкрива предварително на пътниците.
— Съвсем не. Какво те кара да мислиш така?
— Един от пътниците твърди това. Казва се Мартанд.
— Мартанд? Какво знае? — И добави подозрително: — И работа ли ти е да слушаш някакъв глупав пътник? Как изглежда?
Черил се засмя тъжно.
— Просто ме заговори в салона. Трябва да е около шестдесетте и съвсем безобиден, макар че според мен не би искал да бъде такъв. Така или иначе, няма значение. Не се виждат звезди. Всеки го забелязва, а Мартанд каза, че това е важно.
— Така ли? Просто преминаваме през облак. В галактиката има много облаци и свръхкорабите непрекъснато преминават през тях.