— Трябва ли и аз да идвам? Не мога ли да остана тук и да си играя? — Не искаше да се връща в сградата, особено сега, когато Ратклиф беше тук. Колкото по-надалеч от него се намираше, толкова по-добре.
Катрин се изкушаваше да му разреши да остане сам навън, но предупредителните думи на баща й отекнаха в съзнанието й. Колкото и да й се искаше да прекара известно време насаме с Джералд, не можеше да подложи на риск безопасността на племенника си.
— Можем да излезем пак по-късно. Какво ще кажеш? — протегна подканящо ръка към него.
Алекс стрелна с гневен поглед Джералд, но послушно се подчини, хвана леля си за ръка и тръгна по пътеката, без да се оплаква.
Тримата влязоха в замъка, изглеждаха истински щастливи. Ако някой му бе казал какво впечатление правеха, Ратклиф щеше да се усмихне на резултата от актьорските си умения. Презираше децата и техните капризи. Бяха шумни, досадни и въпреки че знаеше, че някой ден самият той ще създаде наследник на неговата титла, не смяташе да му отделя голямо внимание, преди детето да порасне.
Свити в храсталака близо до блестящата водна повърхност на езерцето, Бо и Джак бяха бесни.
— По дяволите! Бяхме толкова близо!
— И аз това казвам — „бяхме“ — процеди през зъби Джак. — Сега какво ще правим? Ще си тръгваме ли?
— Не! Ще чакаме. Нали я чу да казва, че отново ще се върнат тук по-късно?
— Да, но това може да означава след часове…
— Имаш ли по-добро предложение? — озъби се Бо.
— Ами… Аз…
— Искаш да получиш парите, нали?
— Да.
— Тогава млъкни!
Трета глава
Почти се бе стъмнило, когато Алекс седна на леглото в просторната си стая, стиснал корабчето в ръка и загледан през прозореца. Изражението на лицето му, докато наблюдаваше как слънцето се спуска все по-ниско над хоризонта, не бе щастливо. Денят скоро щеше да си отиде, а леля му Катрин не беше дошла да го вземе. Долната му устна бе издадена напред, а брадичката му — високо вдигната, напук на болката, която го измъчваше и която отказваше да признае. Не само че го изпратиха да вечеря сам в своята стая, но той наистина щеше да се разсърди, ако тя не изпълнеше обещанието си да го заведе пак до езерцето.
Като не можеше просто да стои и да чака, той слезе от леглото, прекоси стаята и отиде до вратата. Отвори я и надникна навън с надеждата, че ще види леля Катрин да идва към него, но холът бе пуст. Нямаше и следа от нея. От долния етаж до него достигаше шум от разговор на възрастни, прекъсван от весел, непринуден смях и това само увеличи неговото огорчение. Привидното предателство на Катрин оказа своето въздействие върху твърде чувствителното дете. Дядо му бе заминал, а леля му напълно бе забравила за неговото съществуване.
Алекс затвори вратата, втренчи поглед в малкото корабче, което продължаваше да държи, и взе решение. Беше безсмислено да седи тук и да продължава да я чака. Искаше да излезе, за да пусне корабчето си да плава значи това щеше да направи. Излезе от стаята си, тръгна към задното стълбище и мина през кухненския вход.
На долния етаж Катрин съпровождаше Джералд до входната врата с намерение да го отпрати. Бе почти тъмно и тъй като беше сама, без значение годеник или не, за Джералд бе невъзможно да прекара нощта в замъка. Етикетът диктуваше да отседне в някоя странноприемница. За щастие в околността имаше такава.
— Не знаеш с какво нетърпение очаквам сватбата ни — каза й Джералд и се усмихна топло.
— Защо? — попита тя, взирайки се в него, а морскосините и очи отразяваха дълбочината на нейната любов.
— Защото, сладка моя, след като се оженим, няма да ми се налага да се отделям от теб — призна й той, обви ръце около талията й и я притегли по-близо към себе си.
При неговите думи сърцето на Катрин заби учестено и тя му се усмихна развълнувано.
— Не остава много, Джералд, а после ще бъдем заедно завинаги.
Изглеждаше толкова искрено романтична, че той трябваше да прикрие напиращата на устните му усмивка. Той беше спечелил сърцето и богатствата й и това не му бе коствало кой знае какви усилия. Понякога — мислеше си весело той — животът наистина може да бъде добър с теб.
— Да, скъпа моя Катрин, завинаги — кълнеше се Джералд убедено. Все още нямаше намерение да сваля маската на безумно влюбен. Не искаше да й отнема илюзиите. Това, за което не знаеше, не можеше да й причини болка и със сигурност не можеше да осуети плановете им за женитба. — А сега наистина трябва да тръгвам…
После се целунаха за „лека нощ“, една изключително целомъдрена целувка, тъй като не искаха да дават повод на прислугата за клюки.
— Ще те видя ли утре сутринта? — попита той.