Той не знаеше какво да каже или да направи. Раби не го бе молила за нищо досега. Бе се подчинявала на всяко негово желание. Сега животът на Серад зависеше от решението му. Ще посмее ли да позволи на Раби да замине и да рискува да я загуби? Ще има ли смелостта да я освободи или ще я остави при себе си и ще обрече осиновения си син на почти сигурна смърт?
— Какво може да направиш? — попита той разколебано.
— Баща ми е известен и богат. Има влияние в съда и съм сигурна, че ще го спаси. Серад е негов внук… — обясни тя, като се молеше баща й да е все още жив и Ейвъри да не е херцог на Хънтингтън. — Моля те, Малик, ако ме пуснеш да отида, сигурна съм, че баща ми ще освободи Серад и хората му. Сигурна съм!
— Ще ти съобщя моето решение тази вечер — отвърна той, все още неспособен да приеме мисълта за раздяла. Обичаше я и се страхуваше, че тя повече няма да се върне при него.
— Малик, не можем да чакаме до вечерта. Ако в пристанището има достатъчно бърз кораб, готова съм да отплавам веднага.
Тя с отчаян жест сграбчи рамото му, като се опитваше да го убеди в страха си за Серад. Малик се вгледа в морскосинята красота на очите й и разбра, че няма избор. Обичаше я, обичаше и Серад. Ако позволеше Серад да умре заради собствения му егоизъм, нямаше да си прости никога. Тя също нямаше да му прости.
— Моля те… — прошепна сподавено Раби, отправяйки нежен поглед към него.
Обичаше я толкова много, че не можеше да й откаже. Тя бе права. Нямаше друг избор.
— Разбира се, че трябва да тръгнеш. Ще се погрижа най-бързият кораб в пристанището да е готов за теб.
Раби обви ръце около врата му и го целуна.
— Благодаря ти. Животът на Серад зависи от това. — Искаше да каже много повече. Искаше да каже, че знае за какво се безпокои той, но не можеше да изрече никакви обещания.
Малик искаше да притисне своята любима към себе си и никога да не я пуска. Искаше да я накара да му обещае, че ще се върне при него, но се страхуваше дори да го изкаже на глас. Боеше се, че след като веднъж се е отделила от него, с готовност ще се върне към стария си живот и ще го забрави. През всичките тези години Раби никога не бе казвала, че го обича и винаги бе отказвала да стане негова жена. Дори и сега Малик чувстваше болка при мисълта, че не е успял да спечели любовта й.
Малик задържа Раби до сърцето си за миг и после я остави с мрачно настроение. Ако я бе целунал или докоснал още веднъж, нямаше да е способен да я пусне да тръгне. Лицето му бе застинало, когато се отдели от нея, но очите му отразяваха болката и агонията на душата.
— Ще изпратя един от слугите да те вземе, когато корабът е готов за отплаване.
— Благодаря ти. — Тя се опита да го погледне в очите още веднъж, но той се обърна. Чувстваше неговото отчаяние, но трябваше да върви! След това се обърна и излезе. Спасението на Серад бе най-важно за нея. Раби знаеше, че пътуването до Лондон щеше да бъде най-дългото плаване в живота й.
Тридесета глава
Дейвид беше прегърнал Тес и я целуваше нежно. Бяха прекарали още една блажена нощ и той се опитваше да не обръща внимание на факта, че утринното слънце вече разстила руменина по хоризонта.
— Трябва да тръгвам — неохотно прошепна Тес. Казваше това, въпреки че ръцете й все още бяха обгърнали Дейвид и устните й търсеха нежно неговите.
— Знам — отговори той с въздишка. През месеците след тяхната първа страстна среща неговите чувства към Тес бяха разцъфнали. Въпреки че знаеше от самото начало, че няма реално бъдеще пред тях, той не беше способен да й устои и сега откриваше, че я обича със страст, която го изненадваше.
Чувството за вина опустошаваше Дейвид. Начинът, по който се грижеше за запазване тайната на връзката му с нея, го нараняваше дълбоко, защото той я използваше. Но все пак не можеше да зачеркне себе си, въпреки че до този момент Тес беше най-важното нещо в живота му, където всичко друго беше фалш и лъжи. Чувствата му към Тес бяха истински, искрени и много объркващи.
Тес мразеше да го напуска, но знаеше, че трябва. Като се измъкна от леглото, тя започна тихо да се облича, докато той лежеше и безмълвно я наблюдаваше. Погледна го и му се усмихна топло.
— Тес…
Тя се обърна и беше изненадана, като видя, че той я последва към вратата. Нямаше възможност да проговори, тъй като Дейвид я прегърна и я целуна страстно и отчаяно.
— О, господи, Алекс. — Беше останала без дъх от целувката, а очите й приличаха на звезди, когато с учудване се взря в него. Това, че тя използва фалшивото му име, разруши магията за него.
— Пази се, Тес! — И отстъпи от нея.