Тори искаше да й каже, че той не е „нейният“ Александър, но не го направи.
— Едно е сигурно — нервна съм.
— Но защо? Няма смисъл. Изглеждаш прекрасно. Ще се представиш великолепно. Сигурна съм, че ще бъде впечатлен.
— О, Джоунс, ти си чудесна! — Тори се обърна и прегърна възрастната си приятелка си с искрена привързаност.
— Разбира се, че съм — отвърна Джоунс, стъписана от неочакваната прегръдка. — Но и ти също.
— Не е ли странно как всичко се промени.
Джоунс видя сенките, които се прокрадваха в очите на Тори.
— Искаш да кажеш, че животът днес е пълна противоположност на този отпреди месец?
Тори кимна:
— Времето със Серад изглежда като сън.
— Все пак се надявам, че ще успееш да го забравиш, все едно че е било лош сън и нищо повече. Ти не си се променила. Все още си същото сладко, обично дете, каквото винаги си била.
Тори искаше да каже на Джоунс, че греши, че тя се е променила. Животът със Серад и познанството им дори за това кратко време я бяха променили по начин, който тя не можеше да опише. Имаше нещо иронично в това, че Джоунс бе употребила думата сън. Всяка нощ успяваше да заспи лесно, но след полунощ се будеше от обсебващите я сънища за Серад. Понякога изобщо не успяваше да заспи отново, тъй като образът му изпълваше мислите й. Друг път се опитваше подходящо да ги разпредели до зазоряване и след това се отказваше и ставаше. Тори беше започнала да се чуди дали това ще я спохожда до края на живота й.
— Радвам се, че дядо изчака една седмица, преди да се обади на херцога — отбеляза Тори.
— Аз също. Това ни позволи да ти направим нови дрехи, а също така и ти да си починеш.
— Нуждаех се от това — съгласи се Тори, като желаеше наистина да е успяла. — Но почивката свърши. Това е, Джоунс. Довечера за първи път ще се срещна лице в лице с Александър.
— Много се радвам за теб, мила — каза Джоунс. — Желая ти само щастие.
Тори я погледна с благодарност, но бързо се обърна, защото чу шум от карета, която спря отвън. Видя каретата на Уейкфийлдови и двама мъже да слизат от нея.
— Пристигнаха! — пое дълбоко дъх тя.
— Всичко ще бъде чудесно.
— Надявам се, Джоунс. Искрено се надявам.
Минаха няколко минути, преди да влезе слугата. Тори го последва с цялата си грация и самочувствие на бъдеща херцогиня. Докато слизаше по стълбите, каза си наум малка и трескава молитва и се надяваше Александър Уейкфийлд да е мъжът, който ще заличи Серад от съзнанието й веднъж завинаги.
След миг Алфред гордо и както подобава, започна представянето:
— Виктория, това е Александър — обяви той, като сияеше от гордост при вида на великолепния годеник.
— Александър, това е Виктория.
При влизането си в стаята Тори беше успяла да погледне Александър, но сега вдигна смарагдовите си очи, за да го разгледа. Беше виждала как изглежда от миниатюрата в медальона, който й взе Серад, и знаеше, че има тъмна коса и сиви очи и все пак бе стресната от невероятната прилика. Висок, тъмен, мъжествен, с хипнотизиращи сиви очи. Тори за малко не извика. Как, за бога, някога щеше да забрави Серад? Тя обаче прикри смущението си и успя да го поздрави невъзмутимо.
— Здравей, Виктория! — Дейвид се наведе да целуне ръката й с лекота, присъща на джентълмен. Той я намираше много по-привлекателна от това, което разкриваше нейният малък портрет, и беше приятно изненадан.
— Здравей, Александър, и моля те… наричай ме Тори. — Тя се обърна с усмивка. Чудеше се защо дори при тази първа невинна среща наум го сравняваше със Серад. Сравнение не можеше да има. Нямаше никой, който можеше да се сравнява със Серад. Той беше силен… мъжествен… властен и… Тори изведнъж улови посоката на мислите си и твърдо реши този годеж да бъде щастлив. С усилие си възвърна чара.
Когато херцогът и маркизът се оттеглиха в кабинета и оставиха на младите шанса да се опознаят, Тори и Дейвид вече се наслаждаваха на веселия разговор, който той насочи към времето на обиколките си в Лондон през сезона и й разказа за своите интереси, а тя, на свой ред — за живота си в Индия и приключенията там.
Тори не знаеше какво да очаква от Александър и беше много щастлива да открие, че той е интересен и образован. Когато късно през нощта, след като си бяха заминали, дядо й я попита какво мисли за него, тя трябваше да признае, че го смята за много симпатичен мъж и много го харесва. Окуражен от тази новина, Алфред бе сигурен, че той и Едуард са постъпили правилно, като държаха на брачния договор.
— Е, Александър, какво мислиш за Виктория? — попита Едуард в каретата на път към техния лондонски дом.
— Беше прав, дядо. Тя е красавица. В елегантния подплатен тюркоазен халат, в който беше облечена, Тори изглеждаше чудесно. — И въпреки че призна главозамайващия й вид, Тес бе в сърцето му, спечелила завинаги любовта му.