Тридесет и първа глава
— Погледни, Джордж! — Мръсният беззъб пазач се ухили, като отваряше вратата на тъмната влажна килия без прозорци. Като пристъпи вътре, той носеше фенер и го държеше високо, за да може придружителят му да види жестоко пребития мъж, който беше окован в далечния край на килията. Затворникът стоеше безжизнен на пода, с гръд, опряна на стената за опора, главата клюмнала и със затворени очи.
— Какво ти казах? Нали сега не изглежда пират, който реже гърла.
— За бога, не, Сам. Прилича на пияница, изхвърлен в някоя затънтена уличка — коментираше Джордж, като се взираше в мъжа, за когото им бяха казали, че е опасен пират.
— Не е пиян, той е почти мъртъв. Хей, аз и Фред бяхме на смяна, когато го докараха миналата нощ. Не беше толкова горд, когато го свестявахме.
— Сигурно — отбеляза Джордж. Знаеше, че на Сам му доставя удоволствие да бие затворниците.
— Знаеш ли какво твърдеше той миналата нощ?
— Какво?
— Това беше най-глупавото нещо. Опитваше се да ни убеди, че е роднина на някакъв херцог.
— Херцог? — Джордж избухна в смях.
— Така каза. Това беше, което ни подлуди с Фред, и му дадохме да разбере. Сега вече няма да твърди, че е свързан с някого. Представи си го — роднина на благородник. — Той се изкикоти при тази мисъл, обърна се и поведе Джордж навън, като тресна вратата и я заключи.
Серад не си направи труда да погледне, докато гласовете им се чуваха. А и това нямаше значение. В килията беше тъмно и само оскъден лъч се промъкваше през малките решетки на прозорчето във вратата от пътеката отвън. Той се взря с помътнелите си подути очи в лъча светлина и се чудеше дали някога отново ще види слънцето и морето.
Серад знаеше, че връщането в Англия във вериги ще е ужасно, но никога не бе мислил, че животът му ще свърши по този начин — сам в издълбана черна дупка в земята. Опря главата си назад на студената каменна стена и изпусна дълбока, болезнена въздишка. Тори се появи в мислите му като топъл летен бриз и въпреки болката и унижението, Серад се усмихна. Обичаше я и това, от което най-много го болеше, беше фактът, че никога не бе й го казал. Мислите му се пренесоха към леля му, Малик и Хасим и се чудеше дали вече бяха научили за залавянето му. Бяха изминали седмици, откакто съдбата пресече пътя му с капитан Деморест и нямаше представа колко време трябваше на новината да се разнесе. Безпокойството за неговите хора отново започна да го гризе и той можеше само да се надява, че те преживяват по-добре от него. Взря се в тъмнината и се питаше дали смъртта при битка в морето щеше да е за предпочитане пред това да изгние в адската дупка. Серад остави очите му да се затворят и си починат. Не знаеше дали пазачите ще се върнат, но знаеше, че трябва да пести силите си, в случай че дойдат отново.
Малик стоеше сам в спалнята си. Настроението му беше мрачно, като гледаше през прозореца градините долу. Бяха минали три седмици, откакто Серад бе отплавал, и две седмици, откакто Раби бе тръгнала да го спасява. Две нещастни седмици, които бяха най-дългите и самотни в живота му. Малик се тревожеше за Серад, но се надяваше Раби да успее да го спаси, както беше обещала. Въпреки че знаеше, че е необходимо да замине, тя му липсваше. Чувстваше се изгубен без нея, копнееше да я прегърне отново, да я целуне и отнесе в леглото си.
Като си мислеше за красотата на нейната любов, съмненията, които бе таил толкова дълго, се завърнаха. Промълви някакви клетви и излезе от стаята, за да избяга от спомените на нощите им заедно. Казваше си, че Раби ще се върне и той трябва само да е търпелив. Но въпреки че се опитваше да убеди сам себе си, несигурността продължаваше да витае край него. Винаги бе знаел, че Раби иска да се прибере у дома, при семейството си. Винаги бе знаел, че тя обича друг. Беше упорита жена и пазеше сърцето си далеч от него през всичките тези години. Въпреки многобройните му опити, никога не отдаде напълно тази част от себе си. Тежест падна на душата му.
Малик стигна градините и влезе в харема си. Сега само дъщеря му Талифа живееше там и той беше необичайно тих и пуст, докато вървеше през широките зали, за да влезе в покоите на Раби. Можеше да напълни всичките стаи с предани жени, но не изпитваше желание към никоя друга. Искаше единствено Раби. Имаше нужда само от нея.
— Татко! Искал си да ме видиш? — Талифа чу стъпките му и дойде да го поздрави. В момента, в който забеляза тъжното му изражение, разбра, че се тревожи за Серад и Раби. — Искаш ли да поговорим?
Малик бързо огледа празната стая на Раби и се обърна към своята единствена дъщеря с поглед, изпълнен с любов. Беше красива, чувствена млада жена и той я обичаше много.