— Не знам. Може би няма да бъда добра компания.
— Ти винаги си добра компания, татко. — Талифа пристъпи напред и се усмихна нежно, когато той пое ръката й и я отведе в градината, извън покоите на Раби.
— Хубаво е, че мислиш така. Малко са тези, които биха се съгласили с теб сега.
— Притеснен си за Серад и това е всичко.
— Много си наблюдателна, дори повече от майка си.
Разхождаха се заедно сред цветята към центъра на градината, където само мекото плискане на фонтана нарушаваше спокойствието на нощта.
— Притесняваш се и за Раби, нали?
— Много. Аз я обичам, както обичах майка ти — отговори просто той.
— Знам. Тя ще се върне със Серад веднага щом успее, татко. Сигурна съм в това — убедително каза Талифа.
Малик се учуди. Как може тя да е толкова сигурна, но младостта й бе обяснение за това. Дъщеря му бе още прекалено невинна, за да разбере жестокостите на живота. Първо бе загубил Лайла, а сега загуби Серад и своята любима Раби… Може би завинаги.
— Надявам се да си права, миличка!
— Ще видиш. Нищо няма да се случи на никой от тях. Ще бъдат добре.
Малко по-късно Малик си тръгна и почувства, че настроението му се е подобрило. Невинността и непоклатимата вяра на Талифа направиха всичко да изглежда по-ясно. Обичаше Раби. Трябваше да вярва, че тя ще се върне при него и Серад ще бъде добре.
Нагоре по брега в посока към Алжир една самотна, облечена в черно фигура се движеше тихо в нощта с мисълта за убийство.
Тори и дядо й се върнаха в Лондон, освежени от едноседмичния престой в имението Хънтингтън. През последния ден въпросът със сватбата бе решен и те се споразумяха датата да е след пет месеца. Алфред изчисли, че толкова време ще е необходимо, за да известят родителите й в Индия и да пристигнат у дома навреме, без да споменава поръчката за дрехите и всички други неща, които трябваше да се уредят.
Тори бе изпаднала в щастлив унес по бъдещи планове. Казваше си, че бъдещето й ще е чудесно и ще бъде доволна от Александър. Той бе добър компаньон и интересен събеседник. Имаха близки интереси и тъй като целувките му не я възбуждаха, както тези на Серад, тя не се тревожеше. Веднъж бе опитала от страстта и това я бе превърнало в глупачка. Сега щеше да установи нежни отношения и щеше да е доволна.
Никой не усети, че Тори не е напълно щастлива, макар че беше съгласна с всички планове. Никой, освен Джоунс. Възрастната жена бе прекалено умна и въпреки че нямаше възможност да говори с нея открито, в момента, в който останаха сами в стаята, тя се обърна към Тори:
— Виктория, мисля, че трябва да поговорим.
— За какво? — Тори се напрегна.
— Знаеш за какво. Наблюдавах ви двамата с Александър и останах с впечатление, че не си истински щастлива.
— Много съм щастлива — отрече тя прекалено бързо. — Сгодена съм за красив, интелигентен мъж и ще стана херцогиня.
— Аз се осмелявам да кажа, че ще си много нещастна след няколко години, ако не си внимателна — натърти тя.
— Защо казваш това?
— Ти не го обичаш.
— Има ли значение? Аз го харесвам. Александър е всичко, което един мъж трябва да бъде. Мил, съобразителен, красив.
— Вярно е, да не говорим, че е богат и с титла, но, Виктория, той не е Серад — заключи Джоунс.
— Знам. — Едва доловима тъга се прокрадна в думите й.
— Какво чувстваш към Серад, Виктория?
— Серад не означава нищо за мен. Той бе грубиян и съм щастлива, че го напуснах.
— Не бях забелязала, че е грубиян — замислено каза Джоунс.
— Джоунс, какво искаш? — попита Тори. — Прибрахме се вкъщи, животът ни ще бъде толкова красив, колкото трябва да е, а сега връщаш миналото, което искам да забравя.
— Просто искам да съм сигурна, че миналото е забравено, Виктория. Понякога сме толкова заети с това, което трябва да правим, че губим представа за това, което искаме да правим.
— Ако за миг си помислила, че искам да се върна в Алжир и да бъда с… — Тори се развика, но старата жена вдигна ръка, за да прекрати тирадата й.
— Нищо не мисля. Просто искам ти да мислиш, това е всичко. Ако имаш нужда от нещо, ще бъда в стаята си — каза Джоунс и я остави сама.
Тори имаше намерение да си ляга, но острите забележки на Джоунс бяха възбудили чувствата, които се опитваше да скрие и отрече. Серад… сега тя си позволи свободно да помисли за него и си спомни всичко. Серад не бе грубиян. Единствения път, когато прояви силата си, бе в деня, в който я отнесе от харема. Тори се усмихна несъзнателно при спомена. Въпреки че можеше да отрича, времето, прекарано с него в пустинята, бе приказно. Тогава се бе влюбила в него… и призна неохотно и болезнено пред себе си, че още го обича. Вярно е, бе арогантен, но също така и мил. Сърцето я заболя и се чудеше как би прекарала остатъка от живота си, омъжена за човек, когото „харесва“, когато бе опитала от страстната любов на Серад!