— Толкова съм щастлива, че си спасен — каза тя и се притисна в него. — Обичам те много. Не трябваше да те напускам.
Серад не искаше да я огорчава, но споменът за нейния годеник и измамата му не го напускаше. Трябваше да разкрие какъв лъжец е той, и то веднага.
— Какво ще ми кажеш за годеника си? — попита с малко повече раздразнение.
— Александър е чудесен. Всичко това дължим на него. Той ми помогна да…
Серад погледна през прозореца и видя, че сега се движат по тиха и безлюдна улица. Знаеше, че е време някои въпроси да получат отговор.
— Кажи на кочияша да спре колата ей там, на тъмното. Имаше жестокост в гласа му, която тя не бе откривала никога преди това и която я учуди.
— Но…
— Искам да говоря с годеника ти.
Тори почука по покрива и помоли мъжа да спре на посоченото от Серад място.
— Не мога да разбера. Не може ли това да изчака?
Серад не обърна внимание на протестите й. Скочи от каретата в момента, в който спря.
— Какво има? — попита Дейвид, като понечи да слезе, за да види може ли да помогне е нещо.
— Точно това искам да разбера. — Изпълнен с гняв, Серад го сграбчи за ризата и опря гърба му в каретата.
Дейвид нямаше представа защо Серад се държи така. Искаше му се да отвърне на твърдата хватка, но заради Тори остана спокоен, въпреки заплашителните жестове на пирата.
— Недей! Спри, спри! Какво правиш? — питаше Тори, като скочи от каретата и се запъти към двамата.
— Кой си ти и защо се представяш за Александър Уейкфийлд? — извика Серад, като държеше Дейвид неподвижен пред себе си.
— Какво? — Тори и Дейвид бяха изумени от избухването на Серад. Нямаха представа как с научил за измамата.
— Попитах кой си ти? — повтори въпроса си, като разтърси силно Дейвид.
— Серад, какво правиш? — Тори сграбчи ръката му, за да го спре.
— Този мъж не е Александър Уейкфийлд — ядосано обяви Серад.
— Какво говориш? Откъде знаеш това? — Тори бе изумена.
— Защото аз съм Александър.
— Ти си Александър? — Тори слисано се взря в него.
— Милостиви боже! — промълви Дейвид с разтреперан глас, като гледаше тъмнокосия сивоок мъж, който стоеше пред него. И веднага прозря истината.
— Моята леля Катрин… — Серад, вече Алекс, произнесе името, като че ли упражняваше английското Катрин — и аз бяхме отвлечени от моя баща — Ейвъри Уейкфийлд, за да измъкне пари от дядо ми. Той щеше да ни продаде, мен и леля, в робство във Франция. Корабът ни бе отвлечен от пирати и аз отраснах в Алжир като син на емира.
Тори слушаше с ужас разказа му.
— Баща ти е мъртъв… от двадесет години — каза тя.
— Много добре. Надявам се, че е умрял от мъчителна смърт — каза Алекс с жестокост.
— О, Серад… Александър! — Тори коленичи до него и го погледна в очите, — пусни Дейвид.
— Дейвид? — Той погледна към нея, като се чудеше дали и тя не играе някаква роля в това предателство.
— Тори, разкажи му всичко — проговори Дейвид.
Алекс го освободи и се изправи, все още готов да атакува, ако се наложи. Но нямаше защо. Изпита само болка и съжаление, когато Тори му разказа за Дейвид и жестокото изнудване на майка му, както и за плана тя да вземе парите на дядо му.
— Щом е така, мисля, че е крайно време да посетя майка си. — Той пропусна името й. — Къде е тя? — Погледът му се отмести от Дейвид към Тори.
Дейвид му каза адреса и добави:
— Ние ще дойдем с теб. Мисля, че с време цялата истина да излезе наяве.
Дейвид и Алекс си размениха дълъг, преценяващ поглед и тогава Алекс даде съгласието си.
— Добре, да вървим.
Тори наблюдаваше двамата мъже и изчакваше да види какво ще последва. Приятелството, което обявиха, я изпълни с радост и тя се приближи към Алекс без ни най-малко колебание. Погледите им се срещнаха.
— Обичам те, Тори — каза нежно Алекс.
— И аз те обичам…
— Алекс — допълни той със сърдечна усмивка.
— Алекс — повтори тя.
Тридесет и трета глава
Каретата бе спряла и кочияшът чакаше да й помогне при слизането, но Катрин все още не можеше да се реши да излезе.
— Катрин, какво има? — попита Алмира, която стоеше до нея в тъмната кола. По настояване на Катрин по време на пътешествието тя бе започнала да я назовава с нейното английско име и сега това й се струваше естествено.
— О, Алмира… — каза тя с глас, сподавен от вълнение, — аз съм вкъщи, наистина съм у дома.
Катрин се взираше в имението Уейкфийлд, в неговите осветени прозорци, които изглеждаха гостоприемни дори в този късен час. Бе изпълнена със спомени. Нейният баща бе тук… Сълзи се стекоха по страните й, но тя не им обърна внимание. Беше раздвоена между болката от липсата на дом и семейство и от тръпката на завръщането. Къщата изглеждаше, както някога. Сякаш нищо не се бе променило. Но Катрин знаеше, че това е илюзия. Въпреки че през нощта нещата изглеждаха същите, както преди двадесет години, в действителност всичко се бе променило — включително и тя.