Мислите за Александър я подканиха и тя позволи на кочияша да й помогне при слизането. Загърната в гънките на широко наметало, което капитанът на кораба й бе дал, тя стоеше на пътеката, гледаше входната врата и се подготвяше за всичко, което щеше да се случи след минути.
— Готова ли си? — попита Алмира, като се присъедини към нея. Тя също бе с наметало, дадено й от капитана, а този тип облекло не бе подходящ за влажната и студена лондонска нощ.
— Да… о, да, да!
Далтън чу почукването на вратата и се учуди кой би могъл да бъде. Беше прекалено късно за гости. Надяваше се, че няма да има проблеми тази вечер.
— Да? — каза Далтън с обичайното достойнство, докато отваряше портала. Видя две дами. — Мога ли да ви помогна с нещо?
Катрин се взря в семейния слуга с нескрито умиление. Бе се променил толкова много… и все пак бе същият. Когато проговори, името му прозвуча като стон през сълзи.
— Здравей, Далтън!
— Лейди Катрин!?
Когато Катрин забеляза по очите му, че я бе разпознал, не можа да се въздържи и се спусна към него, прегърна го и сълзите я разтърсиха. Не бе забравила нежните му грижи и благородната доброта, бяха й липсвали много.
В първия миг Далтън не я позна, но гласът й… Той не беше се променил.
— Мили боже! Това сте вие! — Той отвърна на прегръдката с искрено въодушевление, нещо действително неприсъщо за него. Изведнъж се опомни, че трябва да предупреди баща й за завръщането й и ентусиазирано извика:
— Ваша Светлост!
Старият слуга не се и опита да овладее щастието, което струеше от него дори когато херцогът се появи в хола. Той я прегърна силно като своя собствена дъщеря, прибрала се вкъщи. Обожаваше я и изчезването й бе за него не по-малко тежко, отколкото за Едуард.
Едуард беше на горния етаж и се бе приготвил да се оттегли в спалнята си, когато чу слугата да го вика. Показа се на края на стълбите, раздразнен, че го безпокоят по това време. При вида на сцената долу остана спокоен.
— Катрин… — прошепна, като не можеше да повярва на очите си. Катрин… възможно ли бе неговата Катрин да се е върнала вкъщи?
Катрин се отдръпна леко от Далтън и се взря в баща си.
— О, татко… — извика и затича към него с разтворени ръце.
Едуард слизаше по стъпалата, докато Катрин се качваше нагоре. Срещнаха се по средата и се прегърнаха. Връщането на Александър го бе направило предпазлив и мнителен, но сега нямаше съмнение. Това беше неговата Катрин, неговата безценна дъщеря, неговата любов и живот. С божия помощ тя се бе върнала вкъщи, при него.
— Катрин, мили боже, не мога да повярвам! — Той я обсипа с целувки, притисна я до сърцето си, решен никога да не й разреши да си замине. Беше му трудно да я пусне и погледне към нея.
— О, татко! Аз съм вкъщи… Наистина съм си вкъщи — изхлипа тя.
Беше емоционален момент за всички. Алмира стоеше встрани и наблюдаваше със сълзи на очи.
Едуард бе прегърнал дъщеря си, докато слизаха надолу. Той я гледаше и не можеше да повярва на очите си.
— Ела… ела в гостната. Трябва да поговорим. Кого си довела със себе си? Къде беше? Как успя да се върнеш? — Сякаш въпросите му нямаха край.
— Това е Алмира, моя слугиня и компаньонка. Беше с мен по време на пътуването ми от Алжир дотук.
— Алжир? — Едуард се взря в нея озадачен. — Там ли беше през всичките тези години?
— Да… от самото начало. Но за това ще ти разкажа по-късно. Има нещо по-важно, което трябва да знаеш.
— Какво има? — попита той, докато вървяха към гостната.
Катрин стисна ръката на баща си и каза забързано:
— Алекс, татко. Той е в ужасна беда и ти си единственият човек, който може да му помогне.
— Александър в беда? Но той излезе оттук само преди няколко часа…
— Какво? Искаш да кажеш, че си го видял? Знаеш за „Ятаган“ и…?
— „Ятаган“? — Едуард мигновено се намръщи, като си спомни името на някогашното корабче — играчка на Александър и изведнъж разбра, че говорят за едно и също нещо.
— „Ятаган“ е корабът на Александър. Той е заловен от флотата и е отведен в затвора.
— Катрин, нещо бъркаш. Какво имаш предвид с това, че Александър е заловен от флотата? Той живее тук с мен от месеци, откакто Вивиан го доведе при мен от…
— Вивиан? — Очите на Катрин заискриха при споменаването на това име. — Вивиан е тук? А Ейвъри?
— Ейвъри изчезна, когато изчезнахте и вие, и никога не чухме за него. Но Вивиан накрая откри Александър в Америка и го доведе тук, при мен.