— Ако ти и Алекс го харесвате, повече не мога да желая.
— Ваша Светлост, каретата чака — съобщи Далтън.
— О, Далтън! Ще ми липсваш! Ще пътуваш ли с татко, когато той дойде да ме види?
— За мен ще бъде чест! — отговори той, горд от това, че тя го е поканила.
Катрин го прегърна и целуна по бузата.
— Грижи се за татко — прошепна тя в ухото му.
— Разбира се. — Далтън гледаше как Едуард я изпраща навън и как влизат в каретата. Потеглиха и той влезе вътре, като изтри сълзите от очите си.
Малик не можеше да намери покой. Не бе спал през нощта, в която Раби бе заминала, и след това трудно издържаше дори и няколко часа сън. Напусна спалнята и се премести в дневната. Запали лампата. Погледът му попадна върху шахматната дъска, която той и Раби толкова често използваха, и усети болката от загубата. Разхождайки се между арките, той гледаше градината и търсеше да открие нещо, което да му даде спокойствие и утеха, но не успяваше. Притежаваше целия свят, но без жената, която обичаше, това нямаше значение.
Потънал в мисли, Малик съзерцаваше черната кадифена нощ отвън, когато чу изненадващи гласове, долитащи отдолу. Намръщи се и се учуди, че някой, освен него, е буден по това време на нощта. Предпазливостта винаги ръководеше решенията му и той взе ножа от нощното шкафче, преди да напусне спалнята, за да провери кой е.
Мухамед чакаше този момент от години. Най-после беше успял да се промъкне в палата и сега всичко, което трябваше да направи, бе да намери Малик и да го убие. Беше сигурен, че пазачите са освободени, тъй като Серад бе загубил кораба си и смъртта му бе оповестена. Това му даваше преимуществото на изненадата и той възнамеряваше да се възползва максимално от нея.
Мухамед тъкмо влизаше в палата откъм градината, когато дочу стъпки, идващи в неговата посока. Очакваше някой от пазачите и не бе изненадан, когато видя Малик. Нападна го моментално, като стреля с пистолета си с намерение да го убие.
Малик успя да издаде само вик, за да предупреди пазачите, преди да падне на колене. Погледна надолу и потресен видя кървави петна по бялата си туника. В съзнанието му нахлуха мисли за Раби и той се свлече на мраморния под. Тъмнината го обзе и го отнесе далеч от болката, душевните терзания и самотата.
Катрин не можеше да повярва, че са стигнали до пристанището. Пътуването обратно до Алжир й се стори безкрайно, а тя нямаше търпение отново да бъде с Малик.
Беше се забулила в алжирската роба в негова чест. Облечена като негова жена, стоеше на палубата и гледаше града, който щеше да бъде нейният истински дом. Сякаш видя целия живот пред себе си.
Алмира стоеше до Раби, радостна, че се завръщат. Само едно нещо не й бе ясно.
— Катрин — попита тя, — как да те наричам сега, когато отново сме в Алжир?
Изражението на Катрин стана някак по-нежно и тя се усмихна на слугинята си.
— Наричай ме Раби. Това име ми избра Малик и отсега нататък ще го нося с гордост.
Алмира отвърна на усмивката й и те нетърпеливо зачакаха да спуснат мостика. След това заедно се отправиха към двореца.
Сърцето на Раби щеше да изскочи от вълнение, щом стигнаха входа. Когато напусна Малик, не осъзнаваше колко го обича, но сега бе разбрала и нямаше да го изостави никога.
— Трябва да видя Малик веднага — каза Раби на пазача. Знаеше, че с прекалено смело, но не обърна внимание на това. Беше много важно. — Моля, предайте му, че ще го чакам в харема.
Пазачът я изгледа странно, но тя не обърна внимание. Предположи, че е изненадан от бързото й завръщане в Алжир. Тя и Алмира продължиха към харема и Раби излезе в градината, за да изчака Малик.
Бе изненадана, когато след няколко минути се появи Хасим.
— Раби… Благодаря на Аллах, че пристигна.
Гласът му прозвуча толкова отчаяно и той изглеждаше така съсипан, че тя веднага се свлече на колене.
— Какво има?
— Баща ми…
— Да не с ранен?
Хасим кимна с глава и я погледна в очите.
— Мислехме, че сме убили Мухамед, когато потопихме кораба му, но той е успял да се измъкне и преди четири дни е влязъл в двореца и стреля по баща ми. Пазачите го убиха, разбира се, но вече бе късно…
Раби видя дълбоката мъка и загрижеността в погледа му.
— Заведи ме при него — поиска тя. — Трябва да го видя. Трябва да говоря с него.
Хасим я изведе от харема.
— От известно време той е в безсъзнание. Изгуби много кръв.
Раби кимаше, докато го слушаше, защото не смееше да проговори. Малик бе близо до смъртта. Можеше само да благодари на Бога, че се завърна, когато трябваше. Решението й стана непоколебимо. Щеше да спаси Малик. Почувства, че е пропиляла безценни години, без да признае любовта си, но сега искаше да направи всичко възможно за него. Той щеше да живее. Нямаше да му позволи да умре.