Далтън, най-довереният прислужник на херцога, ги посрещна на вратата. Имаше уморен и напрегнат вид.
— Добър вечер, господарю, господарке. Лорд Ратклиф ви очаква в приемната зала.
— Благодаря, Далтън — отвърна Ейвъри. Пое наметката на Вивиан и я подаде на прислужника, после тръгна заедно с нея, за да се срещнат с годеника на сестра му. Той поздрави другия мъж, когато влязоха в залата.
— Радвам се, че най-после си тук — отвърна Джералд, облекчен от тяхното присъствие, после се обърна към поразително красивата жена на Ейвъри. — Здравей, Вивиан.
— Толкова се радвам, че си тук заедно с нас, Джералд. Това е такъв шок. Горкият Алекс — отвлечен! — Успя да го каже с почти отчаян глас. — И нашата скъпа Катрин… също отвлечена. Не мога да повярвам.
— Нито аз — бавно каза Ейвъри. — Не мога да си представя защо някой ще иска да им причини зло. Истинска трагедия. Какво е направено до този момент?
Джералд му разказа накратко за издирванията и за двете съобщения — до него и до херцога.
— Добре, добре. Можем само да се надяваме, че татко ще разбере какво трябва да направи.
— Ще разбере — убедено каза Вивиан. — Само се питам колко бързо ще дойде.
— Той е в Елингтън — информира ги Джералд.
— В такъв случай ще минат часове, може би ще стане обед, докато пристигне — каза Вивиан.
— Може би всички трябва да опитаме да си починем малко — предложи Ейвъри. — Нощта бе дълга, а денят обещава да бъде дори по-изтощителен. Джералд, ти в замъка ли си настанен?
— Не. Дойдох тук и разбрах, че баща ти е заминал. Наех стая в странноприемницата.
— Е, няма нужда да се връщаш там, щом ние сме тук. Ще кажа на Далтън да ти приготви стая.
— Благодаря ти, Ейвъри.
— Скъпа, готова ли си да се оттеглим за почивка? — обърна се Ейвъри към съпругата си.
— Мисля, че първо ще изпия чаша чай. Уморена съм, но и съм така разтревожена, че не знам дали ще мога да заспя веднага. Ще ми правиш ли компания?
— Не, аз ще отида горе. Ще се видим след няколко часа, Джералд.
— Естествено. И благодаря, Ейвъри.
Ейвъри кимна и ги остави сами. След като нареди на Далтън да приготви стая за Джералд, той се оттегли в спалнята си. Изпита чувство на огромно задоволство и заспа дълбоко, без да дочака Вивиан.
Отдавна бе минало обед, когато свитата на херцога се появи пред замъка. В момента, в който каретата спря, Едуард вече бе скочил на земята. Пътуването бе изтощително, но не изчака да му помогнат да слезе. Нямаше време… никакво време.
— Ваше Благородие — поздрави го Далтън, докато му отваряше входната врата. Откакто изпратиха съобщението, цялата прислуга се бе изреждала на пост в очакване на неговото пристигане и Далтън знаеше, че всички щяха да се успокоят сега, когато той се е върнал.
Едуард бе толкова разгневен, че не отвърна на поздрава му. Страхуваше се, че ако проговори, няма да може да овладее гнева си. Не можеше да си намери място от ярост, откакто научи за отвличането на Катрин и Александър и за откупа, поискан от похитителите им. Той много добре знаеше кой и защо ги е отвлякъл и се бе върнал тук да приключи този въпрос веднъж завинаги.
Далтън се озадачи, когато Едуард мина край него, без да му отговори, но лицето на херцога му каза всичко, което искаше да разбере. Въпреки това знаеше, че трябва да привлече неговото внимание.
— Ваше Благородие… — заговори той по-настоятелно. Думите му най-накрая успяха да пробият червената мъгла на гнева, спуснала се пред очите на Едуард.
— Да? Какво има? — попита троснато той, тъй като не искаше да прекъсват мислите му.
— Лорд Ейвъри е тук, Ваше Благородие — тихо отвърна Далтън, — заедно с лейди Вивиан и лорд Джералд Ратклиф. Бяха тук през цялата нощ и сега ви очакват.
В сивите очи на херцога припламна гняв.
— Нека почакат. Има нещо, което трябва да направя преди това. Ела с мен в кабинета ми.
— Да, Ваше Благородие — бързо каза Далтън. Винаги бе считал себе си за смел човек, но сега лицето на херцога бе така ужасяващо, че той с мъка успя да се овладее да не затрепери от страх. Радваше се, че гневът не бе насочен към него и му се искаше това положение да се запази. Побърза да се подчини на заповедта.
— Къде е бележката с условията на откупа? — попита Едуард, докато сядаше зад бюрото си.
— Ето тук. — Далтън повдигна писмото и му го даде. Едуард го взе, разгъна го и бързо го прочете.