Ако искате да ви върнем жената и момчето, оставете куфар с 200 000 лири на тротоара, близо до „Балуър Кросинг“, в петък в полунощ. Ако се опитате да ни изиграете, никога вече няма да ги видите живи.
Едва сдържайки нарастващия си гняв, Едуард смачка отвратителната бележка. Обля го гореща вълна, а след нея мъртвешки студ скова душата му. Потисна всички свои чувства и когато повдигна очи, за да погледне прислужника, изражението на лицето му бе спокойно и отговарящо на човек с неговото благородно потекло.
— Кажи на Ейвъри и съпругата му, че ще ги приема сега. А на Ратклиф кажи, че ще го приема после.
— Да, Ваше Благородие. — И Далтън бързо излезе.
Ейвъри се чувстваше доста уверен в себе си, докато се изтягаше лениво до Вивиан върху канапето в приемната. Всичко вървеше по плана. Трябваше само да чакат.
— Баща ти се върна, но ни остави да седим и да го чакаме тук. Мислиш ли, че се е случило още нещо, за което ние не знаем? — попита обезпокоена тя, влагайки двояко значение в думите си.
— Не, скъпа моя. Сигурен съм, че просто му е необходимо малко време да събере мислите си, преди да разговаря с нас. — Ейвъри винаги подценяваше баща си, а надценяваше собствените си възможности. Повдигна глава, когато Далтън се появи на вратата.
— Лорд Ейвъри, лейди Вивиан, Негово благородие ще ни приеме.
— Слава богу! — озъби се Вивиан. — Въпросът е на живот и смърт, а той ни кара да чакаме цяла вечност.
— Да, слава богу! — повтори Ейвъри и хвърли поглед, който според него във всички случаи щеше да убеди баща му, че е смъртно уплашен за живота на сина си и на сестра си.
— Лорд Ратклиф, херцогът ще разговаря с вас малко по-късно.
— Благодаря ти, Далтън — каза Джералд.
Прислужникът застана чинно, докато даваше път на Ейвъри и Вивиан да излязат, а после ги въведе при херцога, след което дискретно напусна кабинета.
Едуард се виждаше само като силует зад бюрото, обърнат с гръб към помещението, отправил поглед навън през опиращия в пода и тавана панорамен прозорец. Чу Ейвъри и Вивиан да влизат, но не промени веднага позата си. Остана неподвижно в изчакване. Искаше да ги накара да гадаят какво беше настроението му. Когато най-накрая се обърна и видя разтревожените им лица, гневните пламъци в погледа му проблеснаха още по-силно. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да се въздържи да не скочи.
— Татко, аз… — Ейвъри се надяваше да определи насоката на разговора и да му каже колко притеснени са с Вивиан за съдбата на Алекс и Катрин. Но баща му нямаше намерение да му предостави такава възможност.
— Мълчи! — заповяда му той с безизразен глас.
— Но…
Едуард забеляза внезапното объркване върху лицата им и беше доволен. Щяха да изпитат и нещо много по-лошо от объркване.
— Изтърпях много през годините, Ейвъри, но този път ти отиде твърде далеч — изръмжа разярено той.
Ейвъри се съвзе малко от ледения прием на баща си.
— Не разбирам за какво говориш. Вивиан и аз се чувстваме смазани от случилото се. Алекс е наш син. Ние го обичаме и ние…
— Струва ми се, че си забравил, че аз те познавам, Ейвъри. Познавам те по-добре от всеки на тази земя. През цялото време подозирах, че ще опиташ да извършиш нещо подло и мерзко, но никога не съм мислил, че ще паднеш толкова ниско. Единственото ми утешение е, че ти се провали, и то напълно.
— Какво говориш? Мислиш, че аз… че ние… — И двамата с Вивиан придадоха на лицата си израз на възмущение.
— Твърдя, че ти си отговорен. Знам какво си направил! Ако все още цениш жалкото си съществуване, ще върнеш Алекс и Катрин тук преди стъмване. Разбра ли ме?
— Грешиш! Ние не знаем нищо за… — опита се да декларира невинността си той, но баща му го прекъсна.
— Не подценявай повече интелигентността ми, като продължаваш да отричаш! — сряза го херцогът и ги изгледа унищожително. — А сега се махайте от очите ми! И двамата!
И Ейвъри, и Вивиан пребледняха при гневния му изблик. Синът имаше намерение да продължи да доказва своята невинност, но реши да му покаже позицията си с действия. Двамата с Вивиан се изправиха едновременно.
— Татко, този път грешиш — заяви студено Ейвъри и заедно със съпругата си напуснаха кабинета му.
Едва когато ги чу да излизат от сградата, Едуард си позволи да се отпусне. Загледа се невиждащо в пространството на кабинета, тялото му пулсираше от гняв и изтощение. Сега само трябваше да чака. С цялата си душа и сърце се молеше всичко да свърши след няколко часа, за да може отново да чуе как галещият слуха му смях на Катрин и Алекс отеква из целия замък. Едуард прокара трепереща ръка по лицето си, след това повика Далтън.