— Няма да имаш тази възможност — изсмя се злорадо той. — Напускаме Англия и вие никога няма да се върнете!
— Но татко със сигурност ще…
— Ти никога няма да го видиш отново, Катрин! — Забеляза как погледът й се стрелва към вратата и предугади нейните намерения. — Откажи се, скъпа. Отвън има стража. Освен това в момента излизаме от пристанището и аз не мога да гарантирам безопасността ти, ако се опиташ да излезеш от тази каюта. На кораба има много мъже, чиито намерения едва ли ще бъдат почтени… ако разбираш какво имам предвид.
— Ах, ти…
— Спести си думите, тъй като твоите проклятия едва ли ще ми подействат. След няколко дни и двамата ще започнете нов живот, далеч оттук. А дотогава не искам да чувам, че сте създавали неприятности на някого от този кораб. Ако ли не, то ще си платите за това. Достатъчно ясен ли бях?
— Съвсем ясен. Остави ни, Ейвъри. Що се отнася до нас, аз вече нямам брат, а Алекс — баща.
Ейвъри се обърна и напусна каютата с чувството на всемогъщ човек. Способен беше да постигне всичко, което поискаше, и никой не можеше да застава на пътя му.
Пета глава
Моментът беше настъпил. Петък, късно следобед. Едуард се взираше в бележката, която тогава бе смачкал, а после бе изгладил отново, за да прочете условията още веднъж, за последен път. Изкушаваше се, о, как се изкушаваше да изпрати хората си да заловят тези, които щяха да вземат парите за откупа, но страхът му за сигурността на Катрин и Александър бе толкова голям, че го възпря. Молеше се и се надяваше, че един ден нямаше да съжалява за това свое решение.
— Далтън? — Бавно повдигна зачервените си очи към своя най-верен слуга. Почти не бе почивал след отвличането и лицето му издаваше неговата умора.
— Да, Ваше Благородие? — веднага се отзова Далтън. Никога преди не бе виждал херцога в такова състояние и бе готов да направи всичко, за да му помогне.
— Малко след полунощ ще тръгнеш за Лондон. Искам дъщеря ми и внук ми да се върнат и това, изглежда, е последната ми надежда.
Далтън кимна разбиращо. Детективите, наети от херцога, не бяха успели да открият нищо през четиридневното издирване, организирано след похищението. Всички нишки, всички следи ги бяха довели до задънена улица. Сякаш лейди Катрин и лорд Александър бяха изчезнали яко дим от лицето на земята. Странното отсъствие на лорд Ейвъри продължаваше да подхранва подозренията на херцога, но не успяха да открият никаква връзка между сина му и отвличането. Колкото и ужасно да бе, Далтън разбираше, че до този момент на Негово благородие не му оставаше друга възможност, освен да плати откупа.
— Да отида с него? — предложи Джералд. Той беше заедно с Едуард през по-голямата част на това изпитание и искаше да помогне и сега, ако бе възможно.
— Не — отвърна рязко херцогът. — Ще бъде прекалено рисковано. Похитителите ще очакват да видят някого от моето домакинство, а не искам да предизвиквам тяхното раздразнение. Ще бъде най-добре, ако останеш тук. В уреченото време Далтън ще отиде сам.
— Да, Ваше Благородие — притеснено каза прислужникът. Отговорността бе голяма, но за него бе чест, че му поверяваха тази задача. — Както вие наредите.
— Приготви се да тръгнеш в единадесет часа и петнадесет минути. Така ще разполагаш с достатъчно време, за да стигнеш до „Балуър Кросинг“ и да оставиш парите.
Тримата мъже приеха това решение и потънаха в мълчание. Знаеха, че часовете след залез-слънце, прекарани в очакване до полунощ, щяха да текат мъчително бавно, а още по-мъчително щеше да бъде очакването на Катрин и Александър.
Облечен само с широки три четвърти панталони и яркочервен тюрбан на главата, Мухамед Ибн Аббас, най-жестокият от северноафриканските пирати, бе олицетворение на силата, застанал прав на палубата на своя кораб и зареял взор из ширините на Атлантика, скръстил златистокафявите си ръце върху потъмнелите от слънцето мускулести гърди. Той беше зъл, коравосърдечен човек, който изискваше пълно и безпрекословно подчинение от своите хора. Екипажът му се състоеше от корсари, които уважаваха грубата сила, затова се отнасяха към него с неизменна лоялност. Мухамед знаеше, че няма да се осмелят да го предадат, защото той унищожаваше всеки опит за бунт, като незабавно наказваше сурово изменника.
Мухамед бе доволен от живота си на пират, въпреки че считаше това плаване пагубно за своите планове. Бяха потеглили от родното алжирско пристанище преди няколко седмици, а до ден-днешен не бяха завзели нито един кораб. Мъжете му ставаха неспокойни, а и той самият. В пристъп на авантюризъм бе насочил кораба си към Атлантическия океан и сега плуваха край бреговете на Франция в неуморно търсене на плячка.