— Принц Мухамед! — поздрави капитан Селим, вторият по чин от екипажа и негов най-добър приятел, когато се присъедини към него. — Не мислиш ли, че вече стигнахме достатъчно далеч на север?
— Глупости, приятелю, излишно се тревожиш. Някъде наоколо ни очаква безценна награда, почти усещам това — рече гордо Мухамед.
Селим обаче не бе толкова уверен.
— Вече няколко дни плаваме в тези води и още не сме забелязали нещо, което си струва да атакуваме. Как можеш да си толкова сигурен?
Капитанът на кораба се обърна и изгледа смразяващо събеседника си.
— Нима се съмняваш в мен след всичките тези години?
Бе виждал този поглед и реши, че трябва да отстъпи.
— Никога не съм се съмнявал в теб.
— Чудесно. Значи сме единодушни. Ще продължим да търсим плячка в тези води, докато не намерим такава, която да е достойна за нас.
Селим кимна утвърдително и плъзна поглед по морската шир. Някъде там имаше кораб с големи богатства и той знаеше, че Мухамед ще го открие.
— Капитан Блек! — извика морякът. — Кораб в открито море.
Блек не се разтревожи особено. Плаваха в един от най-оживените морски участъци, така че не бе нещо необичайно да видеха друг морски съд.
— Под какъв флаг плава?
— Френски, сър — отвърна морякът, след като провери.
— Продължаваме, но за всеки случай внимателно го наблюдавайте — нареди капитанът.
— Да, сър.
На долната палуба на „Делфин“ Ейвъри се наслаждаваше на своята победа. Погледна джобния си часовник и лицето му придоби доволно изражение. След няколко часа щяха да стигнат до острова. Приблизително по същото време, когато корабът щеше да акостира и той щеше да се освободи от Алекс и Катрин, в Англия щеше да се получи откупът. Предстоеше една наистина славна нощ.
— Капитане, изглежда, другият кораб постепенно ни настига — информира капитан Блек морякът на вахта, докато наблюдаваше все повече наближаващия морски съд. Нотки на безпокойство се прокрадваха в гласа му.
— Дай да погледна — каза Блек. Взе телескопа от стоящия до него помощник-капитан и съсредоточи погледа си върху кораба, който бързо ги настигаше.
До този момент Блек винаги бе считал себе си за стар морски вълк. Знаеше, че е много повече от добър капитан, по това, което видя през насочения към другия кораб телескоп, смрази кръвта му. Палубата на кораба гъмжеше от пирати. С приближаването им той успя да различи, че едни бяха въоръжени с пистолети, а други — с ятагани. Изглеждаха толкова зли и жестоки, колкото бяха и разказите за тях. Блек изпита истински ужас. Първата му мисъл бе да заповяда „пълна пара“, но разбираше, че вече бе твърде късно. След по-малко от час корсарите щяха да ги настигнат. Нямаше накъде да бягат, а още по-малко — къде да се скрият.
— Капитан Блек, няма ли да се опитаме да ги избегнем или поне да подготвим оръдията за стрелба?
„Делфин“ бе въоръжен с три оръдия, но капитанът си даваше сметка, че те изобщо не можеха да конкурират огневата мощ на пиратския кораб.
— Не, ако се опитаме да окажем съпротива или да ги отблъснем, ще ни избият.
— Но, капитане…
— Достатъчно! — Обърна гневни очи към Уонсън. — Чувал съм разкази за това как постъпват пиратите с оказалите им съпротива.
Обърна се да погледне пиратския кораб, който се бе приближил още повече, докато бяха разговаряли. Дори да се движеха с пълна пара, нямаше да избегнат съдбата си.
— Кажете на екипажа, че не искам да се съпротивлява. Когато завземат кораба, няма да се бием, разбрано?
— Да, капитане. Ами пътниците?
— Аз ще се оправя с тях. Погрижете се за корабния екипаж, мистър Уонсън.
След тези думи Блек го остави сам и тръгна към долната палуба, за да потърси мистър Смит и да го осведоми за надвисналата опасност.
Почукването на вратата на каютата му изненада Ейвъри. Надяваше се, че някой от екипажа идва да му съобщи, че бяха пристигнали по-рано на мястото на срещата. С голямо нетърпение очакваше края на сделката. Щеше да се чувства много добре с толкова голяма сума в джоба си.
— Да? Какво има? — попита Ейвъри, когато отвори вратата. Изненада се, като видя капитана, но не се разтревожи, а реши, че бе дошъл за последни делови уточнения. — Капитан Блек… моля, влезте.
— Няма време за любезности, мистър Смит — отвърна Блек.
Най-после Ейвъри забеляза изопнатото му от напрежение лице и се намръщи.
— Какво не е наред?
— Съвсем скоро корабът ще бъде превзет — лаконично отговори капитанът.
— Тогава сме пристигнали…
— Няма да „пристигнем“, сър.
— Какво? — невярващо попита Ейвъри.
— Ще бъдем превзети от пирати.