— Трябва да направите нещо, капитан Блек! Не можете да допуснете това да се случи.
— Боя се, че нищо не може да се направи.
— Отблъснете ги.
— Няма да рискувам живота на екипажа си, като оказвам съпротива на по-силен противник. Знам какви хора са онези. Те нямат милост. Приемат единствено пълната победа. Съветвам ви да подготвите себе си и своите „гости“ за неизбежното.
— Какво искате да кажете? — попита Ейвъри, обзет от паника.
— Искам да кажа, че по всяка вероятност ние ще бъдем оковани и отведени в Северна Африка. Възможно е до една година да бъдем освободени и върнати в Англия срещу откуп. — Замълча, за да даде време думите му да бъдат разбрани. — А сега моля да ме извините. Имам и други задължения, които трябва да изпълня.
— Капитане, настоявам да предприемете нещо. За бога, човече, бийте се! Платих ви, за да пътувам безопасно! — Обезумял, Ейвъри се пресегна и сграбчи капитана за лакътя, за да му попречи да си отиде.
Блек се извърна яростно и се освободи от него.
— Не смейте да ме докосвате, мистър Смит! Да не би да си мислите, че се радвам да загубя кораба и екипажа си? Това е единственият начин да останем живи. Ще бъдем продадени в робство, но е възможно, ако изобщо имаме късмет, да бъдем върнати в Англия.
— О, господи… — Ейвъри целият трепереше.
— Съвземете се! — Блек го изгледа с отвращение, като видя как трепери, после излезе.
Докато гледаше след него, Ейвъри не можа да се овладее. Щяха да бъдат завзети от пирати, а после един Господ знаеше какво щеше да стане с него! Трябваше да се спаси. Трябваше да направи нещо! Но какво? Мислите му препускаха, но не можа да намери път за спасение. Погледът му шареше из каютата в търсене на някакво скривалище — и тогава той го видя… Докато отиваше да се скрие от главорезите, които щяха да завладеят кораба, Ейвъри нито за миг не помисли за сестра си или за сина си. Както винаги, мислеше единствено за себе си.
В своята каюта Катрин и Алекс седяха в очакване на онова, което според тях бе краят. Бяха усетили, че корабът спира и бяха предположили, че са стигнали мястото, където Ейвъри щеше да осъществи своя коварен план. Катрин бе приседнала на ръба на кушетката и люлееше Алекс на коленете си. Спомни си за Джералд и почувства дълбока, примирена тъга при мисълта, че вероятно никога нямаше да го види отново. Сега Алекс бе всичко, което тя имаше, и затова се притисна към него, изпълнена със страх пред перспективата да бъдат разделени.
Катрин трябваше да обясни на племенника си каква участ ги очакваше. Сблъсъкът с Ейвъри й налагаше да му каже каква според нея е истината. Алекс бе изслушал храбро нейното обяснение, но тя разбираше, че той все още е много малък и не може да си даде сметка какво ще се случи с тях.
— Лельо Катрин? — произнесе тихо името й Алекс.
— Да, миличък? — попита тихо тя и го целуна по челото. Сърцето й се късаше при мисълта, че ще й го отнемат и ще го подложат на отношение, което тя не смееше дори да си представи. Той бе едно невинно създание и тя го обичаше именно такъв. Но щеше да пожертва собствения си живот, (а да спаси живота на момчето.
— Ще видим ли отново татко?
— Така мисля. Защо? — Въпросът му я озадачи.
— Просто се надявах, че няма да ни се наложи. Знам, че му харесва да ти причинява болка и да те наранява и аз не искам повече да се виждаме.
Тя не разбираше защо той я защитава и това само засилваше обичта й към него.
— Той наранява всички, Алекс. Жесток човек е. Ще ми обещаеш ли нещо? — Опита се да говори малко по-тихо, за да направи този разговор по-поносим за детето.
— Какво? — Повдигна глава и я погледна с изпълнени с обожание очи.
— Когато пораснеш, да бъдеш добър и силен. Искам да помниш колко страшен човек е бил твоят баща и да направиш всичко възможно, за да не приличаш на него.
— Не разбирам. Той не е страшен… — Лицето му придоби объркано изражение.
— Не на външен вид, съкровище, а вътрешно, което единствено има значение. Всички ние избираме да бъдем добри или лоши. Някои хора, подобно на твоя баща, избират злото. Важно е значи да се опитаме да не правим същия избор като тях. Сега разбираш ли?
Алекс кимна с цялата сериозност, възможна за едно изправено пред мъчителен проблем седемгодишно дете.
— Добре. — Катрин го притисна към сърцето си. — Сигурна съм, че ще бъдеш прекрасен човек. Нали знаеш, че дядо ти с нетърпение чака да станеш достатъчно голям, за да му помагаш!
— И аз също — отвърна той щастливо. — Двамата с дядо ще прекарваме чудесно, докато се грижим за всичко. Ще видиш. Когато порасна, ще бъда добър като него.
— Сигурна съм, че ще е така. — Тя насърчаваше неговите мечти, защото знаеше колко скоро те щяха да бъдат разбити.