Когато един от мъжете се приближи, за да хване Катрин, Алекс се изправи, отскубна се от ръцете й и застана неустрашимо пред пиратите.
— Не! Не можете да я вземете!
— Замълчи, Алекс… — умолително рече Катрин, като се опита да го накара да спре, преди да бъде убит.
— Е, е-е, какво е това пък сега? Едно малко петле е посмело, отколкото всички от екипажа, взети заедно? — Селим се разсмя и втренчи очи в малкото момче, което дръзваше да ги предизвика. Щеше да е лесно да го убие, но той бе човек, който уважаваше храбростта. Един ден този тук щеше да порасне и да се превърне в достоен мъж, ако оживееше дотогава. — Отведете и двамата. Ще ги покажем на принц Мухамед.
Един от пиратите повдигна Алекс, хвана под мишниците и понесе навън ритащото и пищящо дете. Катрин ги последва, трепереща от ужас, докато вървеше пред мъжете по коридора. Когато излязоха навън, видя телата, върху които пиратите бяха излели гнева си, видя кървищата и почувства, че й се гади. Погледът й се плъзна тревожно по палубата в търсене на някакви следи от Ейвъри, но него го нямаше. Питаше се къде ли бе той, когато доведоха нея и Алекс, за да се изправят пред Мухамед.
След като видя двата обезглавени трупа, валящи се на палубата, Алекс се уплаши още повече, но реши да не издава страха си пред пиратите. Стоеше вцепенено до Катрин, но посрещна смело и хладнокръвно погледа на пиратския капитан, когато повдигна очи към него.
— Тя и момчето бяха единствените трофеи на кораба, Мухамед — обърна се към него Селим.
— О, но тя е награда с голяма стойност — съгласи се капитанът, докато очите му с възмутителна циничност се плъзнаха по светлата коса и по стройните, съблазнителни извивки на тялото й. Алекс удостои само с бегъл поглед. — Защо сте се занимали и с детето?
— Той е храбро момче. Опита се да защити жената и счетох неговата смелост интригуваща — обясни Селим.
Този път Мухамед обърна унищожителния си поглед към момчето с по-голям интерес. Загледа се в него за миг, после заяви:
— Отведете и двамата в моята каюта. Мисля, че това са трофеи, за които емирът няма нужда да знае.
Последното нареждане предизвика тревога у Селим. Не беше мъдро да укриваш имущество от емира и цял се разтрепери при мисълта за отказа да се подчинят на владетеля. Малик ел Мансур не бе станал емир на Алжир, позволявайки на подчинените си да крадат от неговия дял от плячката. Той бе горд и могъщ господар, който имаше агенти навсякъде. Въпреки това Селим знаеше много добре, че не трябва да оспорва заповедите на Мухамед в присъствието на екипажа. Той побърза да изпълни нареждането на господаря си и да заведе жената и момчето в неговата каюта. По-късно, когато останеха само двамата, щеше да постави под въпрос своята правота, запазвайки я само за себе си. Въпреки че тя не струваше колкото неговия живот, а Малик със сигурност щеше да убие Мухамед, ако той се опиташе да укрие от емира полагащата му се плячка.
Част от хората на Селим, които продължиха да претърсват за ценни предмети, нахлуха в каютата на Ейвъри и започнаха да изпразват всичко в нея. Ейвъри трепереше от страх, свит в сандъка, в който се бе скрил. Ръцете и цялото му тяло се обливаха в пот. Чуваше как варварите тършуваха навсякъде и отчаяно се молеше да му бъде спестен краят, който със сигурност щеше да настъпи. Когато капакът на сандъка отхвръкна и глупавото му убежище бе открито, той чу смеха им и изпита истински ужас.
— Не ме убивайте! — крещеше, докато се опитваше да се изправи.
— Моли за пощада, а ние дори още не сме го заплашили — процеди през зъби един от пиратите.
— Може би трябва да разберем какво се опитва да скрие.
Безпощадно силни ръце го извадиха от сандъка и свалиха бижутата и дрехите му, като го оставиха да стои пред очите им бос и само с едни панталони върху себе си.
— Моля ви, не ми причинявайте болка! Моля ви, не… — Докато ридаеше и се молеше за живота си, сълзи на унижение се стичаха по страните му. Паднал на колене пред пиратите, Ейвъри молеше за пощада.
Няколко минути по-късно на един от корсарите му омръзна да слуша неговите молби и го накара да млъкне с един-единствен смъртоносен удар на своя ятаган. Останалите погледнаха безразлично към обезобразеното тяло на мъртвия англичанин, после излязоха от каютата. Не изпитваха никакви угризения заради убийството. Мъжът бе по-малодушен и от жена и не заслужаваше да живее.
Шеста глава
Катрин и Александър бяха отведени и заключени в мебелираната със спартанска скромност каюта на Мухамед. Съдейки за пиратите от приказките, които бяха чели двамата с дядо му, Алекс бе смятал воините на океана за вълнуващи, но след като видя опустошението и смъртта, които те сееха на борда на кораба „Делфин“, момчето разбра, че те са опасни и ужасяващи мъже.