— А какво ще кажете за моята воля? — попита Катрин и пристъпи гневно напред, а от надигащата се вътре в нея буря очите й потъмняха и станаха тъмнозелени.
В първия миг Малик онемя, слисан от това избухване на една съвсем обикновена жена.
— Твоята воля? — повтори той и язвително повдигна вежди нагоре.
— Струва ми се, че и аз имам право на мнение, когато се решава съдбата ми. Не съм кон за продан или парче месо, което е предназначено за пазара. Аз съм Катрин Уейкфийлд, дъщеря на херцог Хънтингтън, а това дете тук е Александър Уейкфийлд, негов внук. Няма да допусна да се отнасяте с нас по този начин.
Малик отново я изгледа, после отметна глава назад и се разсмя от сърце. Никога преди не бе предизвикван от толкова красива жена и той с изненада откри, че нейният характер започваше да го интригува. Трудно щеше да се поддаде на укротяване, но толкова по-добре — винаги беше обичал предизвикателствата.
— В името на Аллаха, Мухамед, опасявам се, че накрая ще съжалявам за решението си.
— Ще промените ли решението си, Ваше Величество? — попита корсарят обнадежден.
Сърцето й спря да бие и Катрин затаи дъх, докато чакаше отговора. Трябваше да стисне треперещите си ръце, за да не издаде своето вътрешно объркване.
— Не — твърдо отсече Малик. — Тя ще остане!
Мухамед отново остана разочарован.
— Ще пожелаете ли да задържите и момчето?
Малик забеляза как през цялото време Катрин държеше момчето до себе си и почувства майчинската й тревога, която вероятно бе причина за избухването й.
— Да — отвърна той. — Детето ще остане.
Винаги проницателен и чувствителен, той забеляза ликуващото изражение, блеснало в погледа на Катрин и оживило за миг съвършените й черти. Остана доволен, че интуицията отново му бе помогнала.
— В такъв случай моля за разрешение да се оттегля.
Мухамед излезе от залата, последван от Селим, а омразата му към Малик в този момент бе по-силна от когато и да било по-рано. Той бе пожелал англичанката за себе си и си даде обет, че един ден щеше да накара емира да плати скъпо за това, че му я бе отнел.
Малик бе доволен от развитието на събитията, но когато отново се обърна към Катрин, изразът на лицето му бе суров.
— Няма да оставя без последствие избухването ти, Катрин Уейкфийлд! Запомни това — изрече безстрастно емирът с леденостуден глас, тъй като искаше тя да знае от самото начало, че той е нейният господар.
Сега, когато бе уверена, че Алекс ще остане с нея, Катрин запази мълчание. В известен смисъл се чувстваше като победител, след като бе извоювала това.
— Виждам, че си се научила да държиш езика си зад зъбите — продължи иронично той, поставяйки я на изпитание. — Това е добре. То е важно качество за една жена.
Плесна два пъти с ръце и на входа се появи прислужник.
— Отведи жената в харема и се погрижи да се отнасят добре с нея.
Катрин пребледня. Бе чула да се разказват шепнешком легенди за хареми… как арабските мъже държат заключени жените си там и им позволяват да излизат навън само когато те, ги повикат. Душата й се вледени и ако не бе твърдо решена да запази самообладание, щеше да извика името на Джералд. Отново си напомни, че личната й безопасност няма никакво значение. Алекс беше безпомощният и неговата защита имаше за нея единствено значение. Тъкмо щеше да рискува да си навлече неговото неодобрение, като го попита за момчето, когато прислужникът проговори:
— Да, емире. Какво ще наредите за детето?
— Отведете го в стаите на момчетата.
— Да, Ваше Величество. — След това ги изведе.
Малик проследи с поглед Катрин, докато тя излезе от помещението, и не можеше да не се възхити от гордата й царствена походка. Наистина бе жена, достойна за неговите чувства. Докато очарован гледаше лекото полюшване на бедрата й, той си напомни, че трябва щедро да възнагради Фаид за информацията, която му бе донесъл.
Седма глава
Едуард Уейкфийлд седеше на ръба на леглото в своята къща в Лондон и мрачно гледаше малкото корабче, което внимателно държеше на коленете си. Откакто Александър бе изчезнал, той не се разделяше с „Ятаган“, защото нямаше сили да се раздели с този последен съкровен спомен, останал от неговия внук.
Едуард винаги се бе считал за човек с остър ум и здрави нерви, но четирите безкрайно мъчителни седмици, които бяха изминали след плащането на откупа, без това да доведе до завръщането на Катрин и Александър, го бяха направили нервен и напрегнат. Беше напълно безсилен и нещастен. Направи всичко, което можеше: не бе останало нито едно кътче непретърсена земя, нито някой неразпитан. Чувстваше се съвсем безпомощен. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да помогне на своята красива дъщеря и на милия си внук. Без да изпуска играчката от ръцете си, той се изправи и отиде до прозореца, за да погледне към мократа от дъжда улица.