— Опитай се само да отведеш момчето от този дом и веднага ще повикам адвоката си. Когато приключа сметките си с теб, моят единствен син сякаш ще бъде мъртъв. Разбираш ли ме? — прогърмя херцогът, неспособен да понесе мисълта, че Александър ще живее при Ейвъри и Вивиан.
Ейвъри много пъти бе виждал баща си ядосан, но никога преди не бе виждал такава силна, макар и овладяна ярост. Той се стъписа и разколеба.
— Сигурен съм, че може да се намери решение…
— Единственото възможно решение за теб е да напуснеш! Махай се от очите ми! Ако някога отново дойдеш с такива намерения, ще се убедиш, че заплахата ми да те залича от завещанието си не е била само на думи. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Да, разбирам. — Ейвъри се обърна и тръгна към вратата. Когато стигна до нея и хвана дръжката на бравата, баща му отново заговори:
— И още нещо, Ейвъри. Не се опитвай да се видиш с детето на излизане. Просто си иди.
Без да продума, Ейвъри напусна стаята и затръшна вратата след себе си. С облекчение откри, че холът бе празен и се облегна изморено на затворения портал, за да размисли. Докато стоеше там, изразът на лицето му се промени от страх до непоколебима решителност. Вивиан е била права през цялото време — Александър беше слабото място на баща му и тъй като преговорите не потръгнаха, налагаше се да предприемат по-конкретни стъпки, за да убедят херцога, че греши, като не им отпуска пари. Ейвъри се оттласна от вратата и напусна къщата. Имаше да върши много неща, а разполагаше с малко време.
Втора глава
Едуард стоеше до леглото и се взираше в Александър, който лежеше, свит на кълбо, на едната си страна, дълбоко заспал, стиснал здраво малкия кораб в ръчичката си. Бавният ритъм на детското дишане бе толкова спокоен, че той се усмихна. Колкото по-груб и изпълнен с неприятности ставаше светът, толкова по-ярко блестеше детската невинност — като стожер на добротата в непрогледната тъмнина на нощта.
Тежка въздишка се откъсна от гърдите на херцога, докато наблюдаваше спящото момче и се радваше на красотата му — плътната завеса на миглите му, която се открояваше на фона на нежните розови бузки, и буклите на разрешените му абаносови къдрици, обрамчващи детското му личице. Опита се да си представи как ще изглежда, когато порасне. Външно Александър беше истински Уейкфийлд — от цвета на косата и очите до обещаващия си ръст, но всяка прилика с бащата се изчерпваше с това. Като дете Ейвъри никога не бе проявявал любознателността и жаждата за знания, присъщи на Александър, нито пък някога бе проявявал внимание и любезност. От детството си Ейвъри бе егоцентричен и суетен, мислеше първо за своите удоволствия и не приемаше съвети, дори те да бяха разумни. Александър бе общителен и внимателен, добър. Момчето бе жизнено и показваше желание да се учи и Едуард искаше да бъде сигурен, че то щеше да се развива в тази насока.
Едуард се подразни, че неговият пропаднал син се прокрадва в мислите му. Не искаше да мисли за Ейвъри. Той и Ребека бяха положили толкова грижи за него, за да видят как ден след ден затъва все по-дълбоко в блатото на покварата. Едуард реши още тогава, че няма да подпомага духовното пропадане на сина си. Ейвъри бе станал изпечен мошеник и той почти бе изгубил надежда, че някога ще се промени. Отсега нататък Едуард щеше да съсредоточи усилията си да осигури щастливо и безгрижно детство на Александър и щеше да използва всички средства, за да постигне тази цел. Щеше да отгледа своя внук, за да заеме неговото място на херцог. Щеше да му повери херцогството, защото знаеше, че момчето ще цени титлата, така както той я ценеше.
Окрилен от тази мисъл, Едуард се извърна, за да намали пламъка на лампата. Не я изгаси напълно, а я остави да гори със слаб златист блясък, така че да бъде светло и да не се изплаши детето, ако се събуди през нощта. След като хвърли последен поглед към внук си, за да се убеди, че спи спокойно, той излезе тихо от стаята.
Ейвъри бе ядосан, когато си тръгна към Лондон и измина разстоянието за кратко време. Зарадва се, като разбра, че Вивиан все още беше в градската им резиденция, тъй като изгаряше от нетърпение да се посъветва с нея какъв ще бъде следващият им ход. Тя бе предсказала яростната реакция на баща му и сега той имаше нужда да получи потвърждение, че е постъпил правилно.
Вивиан го посрещна на вратата. Тя се взря в лицето му, опитвайки се да открие по него резултата от посещението при баща му, и видя каквото й бе необходимо в изпълнения с възмущение поглед.
— Ти бе права, че Александър е неговото уязвимо място, но не бе предвидила, че ще се ядоса, ако поискаме да вземем момчето при нас.