Алекс тръпнеше от вълнение. Цял ден бе чакал леля си, за да отидат заедно до огледалното езерце, и сега най-после щеше да пусне на вода своето корабче. Затича надолу към водата и пусна „Ятаган“ да плава, докато Катрин наблюдаваше от разстояние, застанала на обраслия с трева бряг. Алекс с удоволствие гледаше как малкото корабче се носи по спокойната повърхност на езерцето.
Разбойниците бяха готови. Разположението на езерцето бе идеално за начинанието, в което се надяваха да успеят, тъй като бе скрито от замъка посредством гъст и висок жив плет. Мислеха, че това е най-добрата възможност, която можеха да очакват, и бавно започнаха да се приближават към момчето, постоянно нащрек да не бъдат забелязани от някого. Смятаха да го нападнат със светкавична бързина, но тъкмо когато се приготвяха да изскочат от храстите и да хванат Алекс, Бо и Джак видяха Катрин.
Гняв обзе двамата мъже и те тихо наругаха младата жена, която объркваше плана им. Спогледаха се ядосано, а след това приклекнаха още по-ниско в гъсталака, за да са сигурни, че тя не ги вижда. Въпреки че бяха раздразнени, щяха да очакват друга възможност. Парите бяха твърде много, за да се провалят.
Катрин и Алекс се забавляваха чудесно край езерцето. Денят беше прохладен и приятен. Смееха се, разговаряха и просто си играеха заедно. Алекс намираше Катрин за най-прекрасната жена на този свят и се питаше защо майка му, която считаше за студена и непохватна, не беше като леля му. Харесваше му смехът на Катрин, обожаваше нейните топли прегръдки и приятния й парфюм.
— Катрин?
Гласът на Джералд Ратклиф прониза следобедния въздух и сложи край на това, което за Алекс значеше щастие.
— Катрин? — Джералд се появи откъм замъка и прекоси градините, широко усмихнат. Когато слезе от каретата си, очакваше да му кажат, че Катрин е заминала с баща си към някое друго тяхно имение. Изненадата му, като откри, че тя е тук, бе непресторена и той бе доволен, че този път е без придружители…
В първия миг Катрин не можеше да повярва, че чува гласа на своя годеник. После, когато той извика повторно, едва успя да сподави вика си от вълнение.
— Джералд? Тук съм… Край езерцето. — Изправи се и бързо изтупа тревите и листата от широката си пола, така че да изглежда възможно най-добре пред него.
Чул Катрин да вика неговото име, Джералд незабавно тръгна към нея. Постара се да придаде на лицето си изражение, подобаващо на безумно влюбен мъж. Когато най-накрая я видя, ускори крачките си, а когато стигнаха един до друг, направо я грабна във възпламенените си обятия.
— Скъпа моя, липсваше ми — каза Джералд, преди да я целуне.
Катрин се развълнува от признанието му и доволно се отпусна в ръцете му. Всяка мисъл за Алекс бе пометена при допира на устните му върху нейните.
Алекс се намръщи, докато ги наблюдаваше, и с цялото си сърце искаше леля му да помоли Ратклиф да я пусне.
Беше виждал този човек само няколко пъти, но още при първата им среща разбра, че не го харесва. Алекс не можеше да каже какво точно у Ратклиф го правеше толкова неприятен и в действителност това не беше важно. Той остана на мястото си в очакване да се разделят.
След каращата я да губи дъха си прегръдка на Джералд Катрин възвърна благоразумието си. Бързо се отдръпна от годеника си, леко почервеняла от смущение, че бе загубила контрол над себе си. Само неговото докосване й бе достатъчно, за да се отпусне в прегръдките му.
— Не, Джералд — каза му тя тихо. — Алекс е тук.
Джералд повдигна очи и видя, че момчето ги наблюдава. Струваше му голямо усилие да се въздържи да не нареди на хлапето да се върне в замъка, за да останат те двамата насаме.
— Извинявай, скъпа, но толкова се зарадвах, че те виждам отново, и не можах да се овладея.
При това обяснение Катрин се изчерви още повече.
— Знам, ти също ми липсваше.
Доволен от нейното признание, той повдигна нагоре с пръст брадичката й и я целуна още веднъж.
— Щастлив съм.
Гледаха се в продължение на един безкраен миг. Катрин бе замаяна от щастие. Намираше го за най-прекрасния мъж на света и изпитваше удоволствие при мисълта, че е пропътувал разстоянието от Лондон дотук само за да я види. Въпреки това разбираше, че не може да остане вечно в прегръдките му. Особено когато Алекс бе с тях.
— Ще влезем ли в замъка да се поосвежим малко? Сигурна съм, че си изморен след дългото пътуване.
— Беше изтощително, но си струваше, щом сега сме заедно — отвърна той галантно и я прихвана през кръста. — Да влезем и да пийнем нещо разхладително. — Понечи да се обърне и да тръгне към замъка, но тя като че ли се дръпна.
— Алекс… Ела, мили. Прибираме се в замъка.