Вместо това чувах само старческия плач на майка ми и я запитах:
— Как е татко?
— О — каза тя, — остарял е — остарял и помъдрял.
— А Лео?
— О, Лео, той е прилежен, много прилежен — отвърна тя, — предсказват му бъдеще като теолог.
— О, боже — казах аз, — точно на Лео бъдеще като теолог.
— Бяхме много огорчени, когато той си смени вероизповеданието — каза майка ми, — но човешкият дух се понася натам, накъдето поиска.
Тя отново бе овладяла гласа си, а аз за секунда бях изкушен да я попитам за Шницлер, който продължава да се мъкне у нас. Той бе пълничък, добре поддържан мъж, който тогава все мечтаеше за благородното европейско единство, за самосъзнанието на германците. По-късно от любопитство прочетох един негов роман. „Френска любовна връзка“, оказа се по-скучен, отколкото обещаваше заглавието. Оригиналното в него бе фактът, че героят, един пленен френски лейтенант, беше рус, а героинята, германско момиче от Мозел, бе тъмнокоса. Той подскачаше всеки път, когато Хенриета — струва ми се всичко на всичко два пъти — казваше „лайно“ и твърдеше, че съвсем естествено една мистична дарба може да се предхожда от „принудителния стремеж да се бълват грозни думи“ (при това при Хенриета този стремеж изобщо не бе принудителен, и тя въобще не бълваше тази дума, тя просто я казваше тихичко), и за доказателство мъкнеше петтомната „Християнска мистика“ от Гьорес. В неговия роман, разбира се, всичко беше изтънчено, там „поетичните названия на френските вина звънтят като кристални чаши, когато влюбените вдигат наздравица в тяхна чест“. Романът завършва с тайна венчавка; но тя донесе на Шницлер негодуванието на писателската цензура на райха, която му наложи забрана да пише някъде за около десет месеца. Американците го приеха в културната им служба с отворени обятия като боец от съпротивата и днес той обикаля из Бон и при всяка възможност разказва, че нацистите го били забранили. Такъв лицемер няма нужда да лъже, за да е винаги добре. При това той беше този, който принуди майка ми да ни изпрати на военна служба, мен в младежките отряди, а Хенриета в Съюза на германските момичета. „В този час, уважаема госпожо, ние трябва просто да бъдем сплотени, да се подкрепяме, да страдаме заедно.“ Виждам го застанал край горящата камина с една от пурите на татко в ръка. „Някои несправедливости, на които станах жертва, не могат да помрачат моя ясен, обективен възглед, че фюрерът… — и гласът му действително потрепваше — че фюрерът вече държи избавлението в ръцете си.“ Казал го беше някъде ден и половина преди американците да превземат Бон.
— Как е всъщност Шницлер? — попитах майка си.
— Прекрасно — отвърна тя, — в министерството на външните работи вече не могат без него.
Естествено тя бе забравила всичко, учудващо е все пак, че „еврейските янки“ въобще събудиха някакъв спомен в нея. Отдавна вече не съжалявах, че започнах разговора по този начин.
— А как е дядо? — попитах.
— Фантастично — отвърна тя, — неуморим. Скоро ще празнува деветдесетия си рожден ден. За мен е загадка как става това.
— Много е просто — казах, — тези старчоци не се измъчват нито от спомени, нито от угризения на съвестта. В къщи ли е?
— Не — отвърна тя, — отиде за шест седмици на Искиа5.
Замълчахме и двамата, аз все още не бях овладял гласа си, а тя се бе съвзела напълно, когато ме запита:
— Но истинската причина за твоето обаждане — чувам, че пак си зле. Имаш професионални неудачи… както ми разказаха.
— Така ли? — рекох. — Сигурно се страхуваш, че ще ви искам пари, но няма защо да се безпокоиш, мамо. Вие и без това няма да ми дадете. Ще трябва да ги искам по юридически път. Парите ми трябват, защото искам да отида в Америка, там ми предложиха една възможност. Впрочем той е от еврейските янки, но аз ще направя всичко възможно, за да не допусна никакви расови противоречия.
Сега тя бе по-далеч от плача, от когато и да било. Преди да затворя телефона, чух само, че каза нещо за принципи. Впрочем тя миришеше както винаги: на нищо. Един от принципите й: „Една дама не излъчва никаква миризма.“ Вероятно по тази причина баща ми си има такава красива любовница, която сигурно не излъчва никаква миризма, но изглежда, сякаш благоухае.