7
Бях на двайсет и една, тя на деветнайсет, когато една вечер просто отидох в нейната стая, за да правим с нея онова, което вършат заедно мъжът и жената. Следобед я бях видял с Цюпфнер как ръка за ръка излизат от младежкия дом, и двамата засмени, и това ме жегна. Тя не беше за Цюпфнер, и това тъпо хващане за ръчичка просто ме поболя. Почти всички в града познаваха Цюпфнер, преди всичко заради баща му, когото нацистите бяха изхвърлили. Той беше гимназиален учител и веднага след войната бе отказал да стане директор на същото училище. Някой беше поискал дори да го направи министър, но той се бе ядосал и бе казал: „Аз съм учител и искам пак да бъда учител.“ Той бе висок тих мъж, когото аз като учител намирах малко скучен. Веднъж заместваше учителя ни по немски и ни чете едно стихотворение за Лило, красивата, млада фея.
Моята преценка за училищните работи не означава нищо. Беше просто грешка да ме пращат на училище по-дълго, отколкото трябваше според закона, дори и определеното от закона време беше много. Никога не съм обвинявал учителите за училището, а само моите родители. Тази представа, че „на всяка цена той трябва да си вземе матурата“, е нещо, с което един ден трябва да се заеме централният комитет на дружествата за помирение на расовите противоречия. Това действително е расов въпрос — абитуриенти, неабитуриенти, прогимназиални учители, гимназиални учители, академици, неакадемици, всевъзможни раси. Когато бащата на Цюпфнер ни прочете стихотворението, изчака няколко минути и попита усмихнато:
— Е, иска ли някой да каже нещо?
Аз веднага скочих и казах:
— Намирам стихотворението прекрасно.
След това целият клас избухна в смях, но бащата на Цюпфнер не. Той се усмихваше, но не с високомерие. Струваше ми се много мил, само малко суховат. Не познавах сина му много добре, но все пак по-добре от бащата. Веднъж минах покрай игрището, когато той играеше футбол с момчетата от неговата група, и когато застанах там и започнах да ги наблюдавам, той ми извика:
— Не искаш ли да играеш с нас?
Аз веднага казах „да“ и влязох като ляв бегач в отбора, който играеше срещу Цюпфнер. След играта той ми каза:
— Не искаш ли да дойдеш с нас?
Аз попитах:
— Къде?
А той каза:
— На нашето събиране.
А когато аз казах:
— Но аз не съм католик — той се засмя и другите също се засмяха.
Цюпфнер каза:
— Ние пеем, а ти сигурно също обичаш да пееш.
— Да — отвърнах, — но от такива събирания ми е писнало, две години бях в един интернат.
Въпреки че се засмя, все пак се бе засегнал. Той каза:
— Но ако ти е приятно, ела пак да поиграем футбол.
Още няколко пъти поиграх футбол с неговия отбор, ходих с тях да ядем сладолед, но той никога повече не ме покани на техните събирания. Знаех, че Мари се събира вечер с нейната група в същия дом, познавах я добре, много добре, защото много често бях с баща й, понякога дори вечер отивах на игрището, когато тя играеше с момичетата народна топка и ги гледах. По-точно казано гледах нея, а тя ми махаше понякога и ми се усмихваше, а аз също й махвах и също й се усмихвах, познавахме се много добре. Тогава често ходех при баща й и тя понякога оставаше при нас, когато баща й се опитваше да ми обяснява Хегел и Маркс, но в къщи тя никога не ми се усмихваше. Когато в онзи следобед я видях да излиза от младежкия дом ръка за ръка с Цюпфнер, нещо ме жегна. Бях в много глупаво положение. Бях напуснал училището на двайсет и една годишна възраст в шести гимназиален клас. Кюретата бяха много мили, дадоха ми дори прощална вечер с бира и сандвичи, с цигари, а за непушачите имаше шоколад и аз изпълних пред съучениците си всякакви номера: католическа проповед и протестантска проповед, работник с плик със заплата, а също и най-различни смешки и имитации на Чарли Чаплин. Дори държах прощална реч „За налудничавото схващане, че матурата е съставна част от вечното блаженство“. Тази раздяла беше главозамайваща, но в къщи бяха сърдити и огорчени. Майка ми бе просто подла с мен. Караше баща ми да ме заключи в килера, а баща ми непрекъснато ме питаше какъв искам да стана и аз казах „клоун“. Той каза:
— Искаш да кажеш актьор — добре — мога да те пратя в едно училище.
— Не — казах аз, — не актьор, а клоун — и училища въобще няма да ми помогнат.
— Но как си го представяш ти това? — попита той.