— Никак — отвърнах, — никак. Ще се махна оттук.
Следваха два ужасни месеца, защото аз просто не намирах смелост да избягам, и при всеки залък, който хапвах, поглеждах майка си, сякаш бях престъпник. При това тя години наред бе хрантутила разни пройдохи, но те бяха „хора на изкуството и поети“ — Шницлер, този некадърник, и Грубер, който не бе толкова лош. Той беше тлъст, мълчалив и мръсен лирик, който живя у нас половин година и не написа нито ред. Когато слизаше сутрин за закуска, майка ми всеки път го поглеждаше, сякаш очакваше да открие по него следите от нощните му битки с демона. Начинът, по който го оглеждаше, бе вече почти неприличен. Един ден той изчезна безследно и ние децата бяхме изненадани и изплашени, когато открихме в стаята му купчина разкъсани от четене криминални романи, а на бюрото му имаше бележка, на която имаше само една дума: „Нищо“, на едно листче тя бе написана два пъти: „Нищо, нищо.“ За такива хора майка ми слизаше специално в мазето и донасяше допълнително парче шунка. Мисля, че ако бях започнал да мъкна в къщи огромни стативи и на огромни платна да цапотя най-различни дивотии, тя щеше да е дори в състояние да се помири с моето съществуване. Тогава можеше да каже: „Нашият Ханс е човек на изкуството, той ще намери своя път. Все още се бори.“ Обаче аз не бях нищо повече от един малко пораснал шестокласник, за който тя знаеше само, че „може добре да прави разни гримаси“. Аз отказвах естествено за малкото храна да демонстрирам и „доказателства на своите умения“. Така прекарвах половината от деня при бащата на Мари, стария Деркум, на когото помагах малко в магазина и който ми подаряваше цигари, въпреки че работите му не вървяха много добре. Само два месеца прекарах по този начин в къщи, но ми се сториха като цяла вечност, много по-дълги от войната. Рядко виждах Мари. Тя усилено се готвеше за матурата и учеше със съученичките си. Понякога старият Деркум ме хващаше, че въобще не го слушах, а се бях вторачил в кухненската врата, тогава поклащаше глава и казваше: „Днес тя ще се върне късно“ и аз се изчервявах.
Беше един петък и аз знаех, че петък вечер старият Деркум винаги ходи на кино, но не знаех, дали Мари щеше да си е в къщи или щеше да е при една приятелка да учат за матурата. Не мислех за нищо и все пак мислех почти за всичко, дори и за това, дали „после“ щеше да е в състояние да си вземе изпита, и вече знаех, което после се и потвърди, че половин Бон не само щеше да се възмути от прелъстяването, но и щеше да добави: „И то непосредствено преди матурата.“ Мислех дори за момичетата от нейната група, за които това щеше да е разочарование. Имах ужасен страх от това, което в интерната едно момче веднъж определи като „физически подробности“, обезпокояваше ме и въпросът за потентността. Изненадващото за мен бе, че не усещах ни най-малко от „плътското желание“. Мислех и за това, че не бе почтено от моя страна да вляза в къщата и да отида в стаята на Мари с ключа, който ми бе дал баща й, но нямах никакъв друг избор, освен да използвам този ключ. Единственият прозорец в стаята на Мари гледаше към улицата, която до два часа сутринта бе толкова оживена, че щях да се озова в полицията — а днес трябваше да свърша тази работа с Мари. Дори отидох в дрогерията и с парите, които бях взел назаем от брат ми Лео, си купих някакво нещо, за което в училище разказваха, че повишавало мъжествеността. Станах алено червен, когато влязох в дрогерията, за късмет ме обслужи мъж, но аз говорех толкова тихо, че той ми кресна и ме подкани да кажа „силно и ясно“ какво искам и аз назовах името на препарата, получих го и платих на жената на собственика, която ме изгледа и поклати глава. Естествено тя ме познаваше, и когато на другата сутрин научи какво се бе случило, сигурно си е помислила разни работи, които въобще не бяха верни, защото две пресечки по-нататък аз отворих кутийката и изхвърлих таблетките в канавката.
В седем часа, когато започваха кината, аз отидох на Гуденаущрасе, вече с ключа в ръка, но вратата на магазина бе още отворена, и когато влязох вътре, Мари показа главата си от горния коридор и извика:
— Ало, има ли някой?
— Да — извиках, — аз съм.
Изтичах по стълбите нагоре, и тя ме погледна изненадано, когато без да я докосвам, бавно я избутах назад в нейната стая. Не говорихме много, само се гледахме и се усмихвахме и аз не знаех, дали да й говоря на ти или на ви. Тя бе облечена със сивата, износена, наследена от майка й хавлия, тъмната й коса бе вързана отзад със зелена панделка. По-късно, когато развързах шнура, видях, че това бе парче въдичарска връв от баща й. Бе толкова изплашена, че нямаше нужда да казвам нищо, тя вече знаеше какво исках.