— Върви си — каза, но го каза машинално и аз знаех, че тя трябваше да го каже, ние и двамата знаехме, че хем беше казано сериозно, хем машинално, но още като ми каза „Върви си“, а не „Вървете си“ въпросът вече бе предрешен. Толкова нежност се криеше в тази малка думичка, че аз помислих, че ще ми стигне за цял живот, и едва не се разплаках, тя го каза така, че аз бях убеден: знаела е, че ще дойда, във всеки случай не бе много изненадана.
— Не, не — казах, — няма да си тръгна, а и къде ли да отида?
Тя поклати глава.
— Трябва ли да взема отнякъде двайсет марки на заем, да отида в Кьолн и по-късно да се оженя за теб?
— Не — отвърна тя, — не отивай в Кьолн.
Погледнах я и вече почти не изпитвах страх. Вече не бях дете, а тя бе жена, погледнах я там, където притискаше хавлията с ръце, погледнах към нейната маса пред прозореца и бях доволен, че по нея нямаше разни учебни боклуци — имаше само шивашки принадлежности и една кройка. Изтичах долу в магазина, заключих го и оставих ключа там, където се слагаше от петдесет години насам — между копринените възглавници и тетрадките за краснопис. Когато се върнах, тя седеше на леглото и плачеше. Аз седнах на леглото й, в другия ъгъл, запалих цигара, дадох й я, и тя изпуши първата цигара в живота си, непохватно, разсмяхме се, тя така смешно издухваше дима с издадените си устни, че изглеждаше почти кокетно, и когато случайно димът й излезе през носа, аз прихнах — изглеждаше толкова порочно. Накрая започнахме да говорим и говорихме много. Тя каза, че мислела за жените в Кьолн, които правели „тази работа“ за пари и вярвали, че се заплаща с пари, но тя не се заплаща с пари, и така всички жени, чиито мъже ходели там, били виновни за това, а тя не искала да носи вината на тези жени. И аз говорих много, казах, че всичко, което съм чел за тъй наречената плътска любов и за другата любов, намирам за пълна глупост. Аз не мога да ги разделям, а тя ме попита, дали я намирам за красива и дали я обичам, а аз й казах, че тя е единственото момиче, с което бих искал да правя „тая работа“, и винаги съм мислил само за нея, когато съм мислил за тая работа, още в интерната, само за нея. Накрая Мари стана и отиде в банята, докато аз останах седнал на леглото й, продължих да пуша и си спомних за отвратителните хапчета, които бях изхвърлил в канавката. Отново се уплаших, отидох до банята, почуках, Мари се поколеба за секунда, преди да каже „да“, след което аз влязох вътре и щом я видях, страхът ми изчезна. Сълзи се стичаха по лицето й, докато си разтриваше в косата лосион, след това се напудри, а аз казах:
— Какво правиш тук?
Тя отвърна:
— Разкрасявам се.
Сълзите прокарваха тесни бразди в дебелия слой пудра, който бе нанесла по лицето си, и тя каза:
— Не искаш ли все пак да си отидеш?
А аз отвърнах:
— Не.
Тя се понапръска още и с одеколон, докато аз седях на ръба на ваната и размишлявах, дали два часа щяха да стигнат; вече бяхме прахосали повече от половин час в приказки. В училище имахме специалисти по тези въпроси: колко трудно било да направиш от едно момиче жена, и аз постоянно мислех за Гунтер, който трябвало първо да изпрати Зигфрид, мислех си за ужасното клане на Нибелунгите, пламнало поради „тая работа“ и как бях станал в училище, когато изучавахме „Сагата на Нибелунгите“ и бях казал на отец Вунибалд: „Всъщност Брунхилда е била жена на Зигфрид“, а той се засмя и каза: „Но е бил женен за Кримхилда, моето момче“, аз се ядосах и заявих, че намирам това тълкувание за „попско“. Отец Вунибалд се ядоса, започна да чука с пръст по катедрата, позова се на авторитета си и забрани „подобни обиди“.
Станах и казах на Мари:
— Я не плачи.
Тя престана да плаче и заглади с пухчето от пудрата следите от сълзите си. Преди да отидем в нейната стая, ние поспряхме малко на прозореца в коридора и погледнахме към улицата: беше януари, улицата беше мокра, светлините над асфалта бяха жълти, зелена бе рекламата над магазина за зеленчуци отсреща: Емил Шмиц. Познавах Шмиц, но не знаех, че малкото му име бе Емил, и името Емил ми се стори неподходящо за фамилното име Шмиц. Преди да влезем в стаята на Мари, аз отворих малко вратата и запалих вътре лампата.
Когато баща й се върна в къщи, ние още не бяхме заспали; беше почти единайсет, чухме го как влезе долу в магазина, за да си вземе цигари, преди да се изкачи по стълбите. И двамата си помислихме, че той би трябвало да забележи нещо: беше се случило нещо толкова голямо. Но той не забеляза нищо, позаслуша се малко на вратата и се качи горе. Чухме как събу обувките си, хвърли ги на пода, по-късно го чухме да кашля в съня си. Аз мислех за това как би приел случилото се. Той вече не бе католик, отдавна бе излязъл от църквата и пред мен винаги ругаеше „фалшивия сексуален морал на буржоазното общество“ и побесняваше от „измамите, които вършат свещениците с брака“. Но аз не бях сигурен, дали щеше да приеме спокойно това, което бях направил с Мари. Много го обичах, а и той мен, и бях изкушен да стана посред нощ, да отида в неговата стая и да му кажа всичко, но тогава се сетих, че бях достатъчно голям, на двайсет и една, а и Мари също, на деветнайсет, и че определени форми на мъжка откровеност са по-неловки от премълчаването, а си помислих и още, че това въобще не го засягаше толкова, колкото си представях. Едва ли бих могъл следобеда да отида при него и да му кажа: „Господин Деркум, тази нощ искам да спя при дъщеря ви“ — а какво се бе случило, той щеше сам да разбере.