Малко по-късно Мари стана, целуна ме в тъмното и свали чаршафите от леглото. В стаята бе съвсем тъмно, отвън не влизаше никаква светлина, бяхме дръпнали плътните завеси и аз размишлявах за това, откъде тя знаеше какво трябва да прави сега: да свали спалното бельо и да отвори прозореца. Тя ми прошепна:
— Отивам в банята, ти се измий тук — и ме издърпа за ръката от леглото, поведе ме в тъмнината към ъгъла, където бе шкафът й с приборите за миене, прокара ръката ми върху каната с вода, върху сапунерката, върху легена и излезе с чаршафите под мишница. Аз се измих, отново легнах в леглото и се чудех къде се бави Мари с чистото спално бельо. Бях мъртво уморен, радвах се, че без да изпадам в страхови състояния, можех да мисля за проклетия Гунтер, и тогава се изплаших, че на Мари може нещо да й се е случило. В интерната бяха разказвали страхотни подробности. Не беше приятно да се лежи без чаршафи на дюшека, той бе стар и сплъстен, аз бях само по фанелка и треперех. Отново помислих за бащата на Мари. Всички го смятаха за комунист, но когато след войната трябваше да стане кмет на града, комунистите се погрижиха да не стане и всеки път, когато започнех да сравнявам нацистите с комунистите, той се вбесяваше и казваше: „Има една разлика, момче, дали човек ще загине в една война, която се води от някаква си сапунена фирма — или ще загине за една идея, в която вярва.“ Какъв бе в действителност, не знам и до днес, и когато веднъж Кинкел пред мен го нарече „гениален сектант“, бях готов да заплюя Кинкел в лицето. Старият Деркум бе един от малкото мъже, които вдъхваха у мен уважение. Той бе слаб и огорчен, много по-млад, отколкото изглеждаше и от многото пушене имаше задух. През цялото време, докато чаках Мари, го чувах горе в спалнята да кашля, чувствах се като подляр, като все пак знаех, че не бях такъв. Веднъж ми бе казал: „Знаеш ли защо в господарските къщи, каквато е къщата на твоите родители, стаите на прислужничките винаги са до стаята на подрастващите момчета? Ще ти кажа: това е една прастара спекулация с природата и милосърдието.“ Искаше ми се да слезе долу и да ме изненада в леглото на Мари, но да се кача горе и така да се каже да му докладвам, не ми се искаше.
Вън вече се развиделяваше. Беше ми студено и мизерната обстановка в стаята на Мари ме потискаше. Семейство Деркум отдавна се смятаха за пропаднали и упадъкът им се приписваше на „политическия фанатизъм“ на бащата на Мари. Преди те имаха малка печатница, едно малко издателство, една книжарница, но сега имаха само това малко магазинче за писмени принадлежности, в което продаваха и лакомства на учениците. Баща ми веднъж ми каза: „Ето, виждаш ли докъде може да доведе фанатизмът — при това след войната като политически преследван, Деркум имаше прекрасна възможност да издава собствен вестник.“ Странно, но аз никога не намирах Деркум за фанатичен, вероятно баща ми бъркаше фанатизма с последователността. Бащата на Мари не продаваше дори молитвеници, макар че това би била една възможност да спечели малко пари.
Когато в стаята на Мари стана светло, аз видях колко бедни бяха те в действителност: в гардероба й висяха три рокли — тъмнозелената, за която имах чувството, че я виждах на нея от едно столетие, една жълтеникава, която бе почти съвсем износена, и странния тъмносин костюм, който носеше винаги на процесиите, старото тъмнозелено зимно палто и само три чифта обувки. За миг изпитах изкушението да стана, да отворя чекмеджетата и да разгледам бельото й, но после се отказах. Мисля, че дори когато се оженя за някоя жена, няма да разглеждам бельото й. Баща й отдавна вече не кашляше. Беше минало вече шест часа, когато Мари най-после се върна от банята. Радвах се, че бях сторил с нея онова, което винаги исках да сторя, целунах я и бях щастлив, че тя се усмихна. Усетих ръцете й на врата си: ледено студени, и я попитах шепнешком:
— Какво си правила?