Почувствах се почти като женен, когато слязох в кухнята, Мари ми сипа кафе и ми направи един сандвич. Тя поклати глава и каза:
— Неизмит, несресан, винаги ли така сядаш на закуска? — а аз казах „да“, дори и в интерната не успяха да ме научат редовно да се мия рано сутрин.
— Но какво правиш? — попита тя. — Нали все някак трябва да се освежиш?
— Изтривам се с одеколон — отвърнах.
— Но това е доста скъпо — каза тя и веднага се изчерви.
— Да — отвърнах, — но на мен винаги ми го подаряват, по едно голямо шише, един чичо, който е генерален представител на това чудо.
От неудобство се заоглеждах из кухнята, която толкова добре познавах: тя бе малка и тъмна, само нещо като задна стая към магазина. В ъгъла бе малката печка, в която Мари бе поддържала брикетите на жарава по начин, по който го правят всички жени: вечер ги завива в мокър вестник, сутрин разравя жаравата и я разпалва с дърва и нови брикети. Мразя тази миризма на пепел от брикети, която сутрин се носи из улиците, а тази сутрин бе изпълнила спарената, малка кухня. Беше толкова тясно, че всеки път, когато Мари взимаше кафеника от печката, трябваше да стане и да отмести стола, и вероятно майка й и баба й е трябвало да правят същото. Тази сутрин кухнята, която така добре познавах, ми се стори за първи път делнична. Може би за първи път усещах какво е делник: да трябва да правя неща, при които не желанието бе решаващо. Нямах никакво желание да напусна някога този тесен дом и да поема навън каквито и да е задължения, да поема задължението за това, което бях извършил с Мари, пред момичетата, пред Лео, дори и родителите ми щяха да го научат отнякъде. Бих предпочел да остана тук и до края на живота си бих продавал бонбони и тетрадки, вечер бих си лягал горе в леглото с Мари и бих заспивал при нея, наистина да заспивам при нея, както последните часове преди ставането, с нейните длани под моите мишници. Намирах го ужасен и прекрасен, този делник, с кафеника и сандвичите, и избелялата, синьо-бяла престилка на Мари върху зелената й рокля, и ми се струваше, че само жените намират делника за така естествен като тялото си. Гордеех се, че Мари бе моя жена, ала самият аз не се чувствах достатъчно възрастен, за да се държа така, както би трябвало да се държа отсега нататък. Станах, заобиколих масата, прегърнах Мари и казах: