— Спомняш ли си още как стана през нощта и пра чаршафите?
Тя кимна.
— И никога няма да забравя — рече тя, — как стопли дланите ми под твоите мишници, но сега трябва да си отиваш, скоро ще стане седем и половина и ще дойдат първите деца.
Помогнах й да внесе пакетите с вестници и да ги разопакова. В този момент отсреща дойде Шмиц от зеленчуковия пазар и аз бързо се прибрах в коридора, за да не ме види — но той вече ме бе видял. И дяволът дори не вижда, колкото съседите. Аз стоях в магазина и разглеждах новите сутрешни вестници, за които така лудеят повечето мъже. Мен вестниците ме интересуват само вечер или във ваната, а във ваната и най-сериозните сутрешни вестници ми изглеждаха така несериозни като вечерните. Най-голямото заглавие тази сутрин гласеше: „Щраус: напълно последователен!“ Може би щеше да е по-добре, ако съставянето на една уводна статия или на заглавията се предостави на някоя кибернетична машина. Но има граници, които глупостта не бива да преминава. Звънчето на вратата на магазина издрънча и вътре влезе едно малко момиченце, осем или девет годишно, тъмнокосо с червени бузки и току-що измито, с молитвеник под мишница.
— Бонбони теменужки — каза то, — за един грош6.
Аз не знаех колко теменужки се дават за един грош, отворих буркана, отброих двайсет бонбона в едно пликче и за първи път се засрамих от мръсните си пръсти, които изглеждаха още по-големи през дебелото стъкло на буркана. Момичето ме погледна смаяно, когато сложих в пликчето двайсет бонбона, но аз казах:
— Всичко е наред, хайде върви — и взех нейния грош от тезгяха и го хвърлих в касата.
Когато Мари се върна и аз гордо й показах гроша, тя се засмя.
— А сега трябва да си ходиш — каза.
— Но защо? — попитах, — не мога ли да почакам, докато баща ти слезе долу?
— Когато той слезе, в девет часа, ще дойдеш пак. Върви — каза тя, — трябва да разкажеш на брат ти Лео преди да го е научил от някой друг.
— Да — отвърнах, — права си, а ти — и аз отново се изчервих, — не трябва ли да отидеш на училище?
— Днес няма да ходя — рече тя, — никога вече няма да отида. Върни се по-скоро.
Беше ми трудно да се разделя с нея, тя ме изпрати до вратата и аз я целунах на отворената врата, така че Шмиц и жена му отсреща да ни видят. Те се изпулиха оттам като риби, които изведнъж са открили, че отдавна са глътнали въдицата.
Тръгнах си без да се оглеждам. Беше ми студено, вдигнах си яката на сакото, запалих една цигара, заобиколих леко пазара, тръгнах надолу по Францисканерщрасе и на ъгъла на Кобленцер щрасе скочих в движение в автобуса, кондукторката ми задържа вратата отворена, закани ми се с пръст, когато спрях при нея, за да си платя и укорително поклати глава, сочейки ми цигарата. Загасих я, пъхнах остатъка в джоба на сакото си и се промъкнах към средата на автобуса. Просто стоях така, гледах Кобленцер щрасе и мислех за Мари. Нещо в лицето ми изглежда вбесяваше мъжа до мен. Дори свали вестника, отказа се от своя „Щраус: напълно последователен!“, свали очилата си на носа, изгледа ме клатейки глава и измърмори: „Невероятно.“ Жената, която седеше зад него, за малко не се препъна в една торба с моркови, която бе оставила до краката си, кимна в съгласие на неговия коментар, поклати също глава и безгласно размърда устни.
По изключение дори се бях сресал пред огледалото на Мари с нейния гребен, носех сивото си, чисто, съвсем нормално яке, а брадата ми никога не растеше толкова бързо, та ако един ден не я избръсна, да ме прави „невероятен“. Нито съм много висок, нито много нисък, а носът ми не е толкова дълъг, че да бъде отбелязан в паспорта ми под особени белези. Там пише: никакви. Не бях нито мръсен, нито пиян, и все пак жената с торбата с моркови се развълнува повече, отколкото мъжът с очилата, който накрая след едно последно отчаяно поклащаме на главата си, отново си вдигна очилата и се залови с последователността на Щраус. Жената ругаеше тихо под носа си, движеше неспокойно глава, за да извести на останалите пътници това, което не искаха да издадат устните й. И до днес не знам как изглеждат евреите, иначе щях да преценя, дали не ме е взела за такъв, по-скоро мисля, че не се дължеше на външността ми, а на погледа ми, с който гледах улицата през прозореца на автобуса и мислех за Мари. Тази мълчалива враждебност ме изнерви, слязох една спирка по-рано и изминах пеша надолу част от алеята Еберт, преди да свия към Рейн.