Стволовете на буките в нашия парк бяха черни, още влажни, игрището за тенис се червенееше току-що трамбовано, откъм Рейн чувах воя на шлеповете, а когато влязох в коридора, чух как Ана тихичко и сърдито мърмореше в кухнята. Разбирах само едно-единствено нещо, което тя все повтаряше: „… няма да свърши добре… да свърши добре… няма.“ Викнах през отворената врата в кухнята:
— За мен няма нужда да правиш закуска, Ана!
Бързо отминах и спрях в дневната. Никога досега не ми се бяха виждали толкова мрачни дъбовите облицовки, дървените поставки с бирени халби и ловните трофеи. В съседната стая Лео свиреше на пиано една мазурка от Шопен. Тогава той възнамеряваше да следва музика, сутрин ставаше в пет и половина, за да се упражнява преди училище. Онова, което свиреше, ме пренесе в по-късно време на деня и аз забравих, че Лео свири. Лео и Шопен не си подхождаха, но той свиреше толкова добре, че аз го забравих. От по-старите композитори най-много обичам Шопен и Шуберт. Знам, че нашият учител по музика имаше право, когато наричаше Моцарт божествен, Бетовен — прекрасен, Глук — уникален, а Бах — велик; знам. Бах винаги ми е приличал на някаква трийсеттомна догматика, която ме изумява. Но Шуберт и Шопен са толкова земни, какъвто съм сигурно и аз. Най-много обичам да слушам тях. В парка, по пътя към Рейн, видях пред плачещите върби мишените в стрелбището на дядо да се движат. Явно някой бе накарал Фурман да ги смаже. Дядо понякога събира тържествено няколко „стари момчета“, тогава на малката кръгла площадка пред нашата къща спираха петнайсет огромни автомобила, петнайсет шофьора зъзнат между храстите и дърветата или играят скат на групи по каменните пейки, и ако един от „старите момчета“ изкара дванайсетка, скоро след това се чува да гърми бутилка шампанско. Понякога дядо ме викаше и аз правех на старите момчета няколко гримаси, имитирах Аденауер или Ерхард — което по един депримиращ начин е просто или им изпълнявах някои малки номера: мениджър във вагон-ресторанта. Но колкото и язвително да се опитвах да го правя, те умираха от смях, „чудесно се забавляваха“, и когато след това ги обикалях с една празна кутия от патрони или с един поднос, те жертваха най-често банкноти. Много добре се разбирах с тези цинични стари костеливи орехи, нямах нищо общо с тях, и с китайски мандарини щях да се разбирам също толкова добре. Някои от тях дори се надпреварваха да коментират моите постижения: „Колосално“ — „Великолепно“. Някои дори казваха повече от една дума: „Момчето си го има в кръвта“ или „В него има нещо.“
Докато слушах Шопен, за първи път ми хрумна да си потърся ангажименти, за да спечеля малко пари. Можех да помоля дядо да ме препоръча като самостоятелен артист на събранията на капиталистите или за разведряване след заседания на управителния съвет. Дори вече бях подготвил един номер със заглавие „Управителен съвет“.
Когато Лео влезе в стаята, Шопен веднага изчезна. Лео е много висок, рус, със своите очила без рамки изглежда, както би трябвало да изглежда един главен евангелистки интендант или шведски йезуит. Острите ръбове на тъмните му панталони прогониха и последния повей от Шопен, белият пуловер върху безукорно изгладения панталон действаше направо угнетително, както и яката на червената риза, която се виждаше над белия пуловер. Подобна гледка — когато видя как някой безполезно се опитва да изглежда небрежен — винаги ме кара да изпадна в дълбока меланхолия, както и претенциозните имена като Етелберт и Герентруд. Отново забелязах колко много общи черти имаше между Лео и Хенриета, без да си приличат: чипият нос, сините очи, челото, но не устата, а всичко, което у Хенриета изглеждаше красиво и живо, при него изглежда трогателно и сковано. Въобще не му личи, че е най-добрият гимнастик в класа; има вид на момче, освободено от физкултура, но над леглото му са закачени половин дузина спортни грамоти.
Той бързо се приближи към мен, спря внезапно на няколко крачки, смутено опънал ръце леко встрани, и каза:
— Ханс, какво има?
Погледна ме в очите, малко под тях, като някой, който иска да обърне вниманието на някого върху някакво петно, и тогава забелязах, че бях плакал. Винаги плача, когато слушам Шопен или Шуберт. Избърсах с десния си показалец двете сълзи и казах:
— Не знаех, че можеш така хубаво да свириш Шопен. Изсвири още веднъж мазурката.
— Не мога — отвърна той, — трябва да отивам на училище, първия час ще ни дават темите по немски за матурата.