От три седмици бях най-често пиян и излизах на сцената с лъжлива самоувереност, затова и резултатите се появиха по-бързо, отколкото при някой нехаен ученик, който живееше с илюзии чак до получаване на свидетелството, половин година е дълго време за мечти. След три седмици вече не намирах цветя в стаята си, по средата на втория месец вече не ми даваха и стая с баня, а в началото на третия месец разстоянието от гарата възлизаше вече на седем марки, докато хонорарът ми се бе стопил до една трета. Нямаше вече коняк, а проста ракия, нямаше вече вариетета, а странни сдружения, които се събираха в тъмни зали, където аз играех на някаква сцена с мизерно осветление, където вече не можех дори да правя неточните си движения, а само гримаси, които забавляваха юбиляри от жп-то, пощата, митницата, домакини католички или евангелистки медицински сестри, пиещите бира офицери от Бундесвера, на които разкрасявах завършването на школата, не знаеха дали да се смеят или не, когато им представях остатъците от моя номер „отбранителен съвет“, а вчера в Бохум пред някакви младежи точно когато имитирах Чарли Чаплин се подхлъзнах и паднах и не можах повече да се изправя на крака. Дори не ме освиркаха, чу се само някакво състрадателно мърморене и когато завесата най-сетне се спусна, аз бързо изкуцуках навън, прибрах си парцалите и без да сваля грима си, се прибрах в пансиона, където стана страшна разправия, защото хазайката ми отказа да ми услужи с пари за таксито. Можах да успокоя мърморещия шофьор само като му дадох електрическата си самобръсначка не като залог, а като заплащане. Той бе достатъчно мил да ми върне един наченат пакет цигари и две марки. Легнах облечен на неоправеното си легло, изпих остатъка от бутилката и за първи път от месеци се почувствах освободен от меланхолията и главоболието. Лежах на леглото в такова състояние, в каквото се надявах да бъда е края на дните си — пиян и сякаш проснат в канавката. Щях да дам ризата си за една ракия, само сложните преговори, които изискваше размяната ме въздържаха от тази сделка. Спах прекрасно, дълбоко и със сънища, в които тежката театрална завеса падна върху мен като мек, плътен саван, като благотворна тъмнина, и все пак както спях и сънувах, долавях вече страха от събуждането — все още с грима на лицето, с отекло дясно коляно, жалка закуска върху пластмасов поднос, а до каната с кафето имаше телеграма от моя импресарио: „Кобленц и Майнц отказаха Стоп вечерта ще се обадя Бон. Цонерер.“ После се обади организаторът, от когото чак сега научих, че ръководи християнското образователно дело.
— Костерт се обажда — каза той студено и служебно по телефона, — трябва да изясним и въпроса за хонорара, господин Шнир.
— Моля — отвърнах, — нищо не ни пречи.
— Така ли? — рече той.
Замълчах, а когато той продължи, евтината му студенина вече се бе превърнала в примитивен садизъм.
— Споразумяхме се за сто марки хонорар за един клоун, който тогава струваше двеста — той направи пауза, навярно за да ми даде възможност да се ядосам, но аз мълчах и той отново стана посредствен, какъвто си беше по природа, и каза:
— Аз председателствам едно общополезно дружество и съвестта ми забранява да платя сто марки за един клоун, за когото може да се каже, че и двайсет са много.
Не виждах повод да наруша мълчанието си. Запалих цигара, налях си още от гадното кафе, чувах го да се задъхва; каза:
— Чувате ли ме още?
А аз отвърнах:
— Чувам ви — и зачаках.
Мълчанието е добро оръжие. В ученическите си години, когато ме викаха при директора или учителския съвет, винаги мълчах. Оставих християнина господин Костерт да се поти на другия край на жицата, бе прекалено ограничен, за да изпита съжаление към мен, но ограничеността му стигаше да изпитва самосъжаление. Накрая измърмори:
— Направете ми все пак някакво предложение, господин Шнир.
— Слушайте добре, господин Костерт — казах аз, — предлагам ви следното: вземете такси, отидете на гарата, купете ми един билет първа класа за Бон, купете ми една бутилка ракия, елате в хотела, платете ми сметката включително и бакшиша и оставете тук в един плик толкова пари, колкото да ми стигнат за такси до гарата, освен това се задължавате при вашата християнска съвест да изпратите безплатно багажа ми до Бон. Съгласен ли сте?
Той изчисляваше, изкашля се и каза:
— Но аз исках да ви дам петдесет марки.
— Добре — отвърнах аз, — тогава се движете с трамвай, ще ви излезе по-евтино от петдесет марки. Съгласен ли сте?