— Ще те откарам с колата на мама — казах аз.
— Не обичам да се возя с тази тъпа кола — рече той — знаеш, че я мразя.
Майка ми беше взела преди време от една приятелка „ужасно изгодно“ една спортна кола, а Лео бе много чувствителен, когато нещо му изглеждаше като самохвалство. Имаше само една възможност човек да го вбеси: когато някой го занасяше или му се глезеше заради богатите ни родители, той се изчервяваше и започваше да размахва юмруци.
— Направи изключение — казах аз. — Седни на пианото и свири. Не искаш ли да знаеш къде бях?
Той се изчерви, сведе поглед в земята и каза:
— Не, не искам да знам.
— Бях при едно момиче — казах аз, — при една жена — моята жена.
— Така ли? — каза той, без да вдига поглед. — И кога беше венчавката?
Той още не знаеше къде да дене ръцете си, изведнъж понечи да мине покрай мен със сведен поглед. Хванах го за ръкава.
— Тя е Мари Деркум — прошепнах.
Той издърпа лакътя си, отстъпи една крачка и каза:
— Господи, не.
Погледна ме лошо и изръмжа нещо под носа си.
— Какво? — попитах. — Какво каза?
— Че сега вече ще трябва да отида с колата, ще ме откараш ли?
Отвърнах „да“, обгърнах раменете му и тръгнах до него през дневната стая. Исках да му спестя да ме погледне.
— Иди и вземи ключовете — казах аз, — на теб мама ще ти ги даде, и не забравяй документите, и, Лео, трябват ми пари, имаш ли още пари?
— В касата — отвърна той, — можеш ли сам да ги вземеш?
— Не знам — замислих се аз, — по-добре ми ги изпрати.
— Да ти ги изпратя ли? — попита той. — Отиваш ли си оттук?
— Да — отговорих.
Той кимна и тръгна нагоре по стълбите.
Едва в момента, когато ме попита, аз осъзнах, че исках да се махна. Влязох в кухнята, където Ана ме посрещна с мърморене.
— Мислех, че не искаш закуска — рече тя сърдито.
— Закуска не — отвърнах, — но кафе искам.
Седнах на разтребената маса и се загледах в Ана как взе филтъра от каната за кафе на печката и го постави върху една чаша да се изцеди. Сутрин винаги закусвахме с момичетата в кухнята, защото ни бе скучно да ни сервират официално в трапезарията. По това време в нея бе само Ана. Норете, второто момиче, беше при мама в спалнята, сервираше й закуската и разговаряха за дрехи и козметика. Вероятно мама дъвчеше някакви житни кълнове между прекрасните си зъби, докато лицето й бе покрито с някакво нещо, произведено от плацента, и Норете й четеше от вестника. Може да са още при сутрешната молитва, която се състои от Гьоте и Лутер и най-често съдържа допълнение от морални дрънканици или пък Норете четеше на майка ми от събраните проспекти за очистителни. Тя има цели справочници за медикаменти, подразделени на „Храносмилане“, „Сърце“, „Нерви“, и щом може да се докопа някъде до някой лекар, се информира за „Новостите“, като спестява хонорара за консултация. Когато някой от тези лекари й изпрати мостри за проба, тя е на седмото небе.
Познах по гърба на Ана, че се страхуваше от онзи миг, когато трябваше да се обърне, да ме погледне в лицето и да говори с мен. Ние с нея се обичаме въпреки че никога не успяваше да преодолее у себе си неприятната склонност да ме възпитава. Тя беше вече петнайсет години у нас, майка ми я бе взела от един братовчед, който бе протестантски свещеник. Ана е от Потсдам и дори фактът, че ние, макар и да бяхме протестанти, говорехме на рейнски диалект, й се струваше направо ужасен, почти противоестествено. Мисля, че един протестант, който говори баварски, би й се видял като самия дявол. Но вече бе привикнала малко с рейнския край. Тя е висока, слаба и се гордее с това, че „се движи като дама“. Баща й е бил касиер на нещо, за което знам само, че се е наричало П. П. 97. Нямаше полза да се каже на Ана, че не сме в този П. П. 9, а що се отнася до възпитаването на младежта, тя не пропускаше да отбележи: „Това не може да се случи в П. П. 9.“ Никога не можах да разбера какво се крие зад това П. П. 9, но междувременно разбрах, че в тази тайнствена възпитателна институция вероятно нямаше да ме вземат дори за чистач на клозети. Преди всичко практиката ми на миене караше Ана постоянно да се позовава на П. П. 9, а „този отвратителен навик да лежа колкото се може по-дълго в леглото“, предизвиква в нея отвращение, сякаш бях заболял от проказа. Когато най-сетне се обърна и дойде до масата с каната с кафе, беше свела очи като монахиня, която обслужва някой съмнителен епископ. Беше ми жал за нея, както и за момичетата от групата на Мари. С нейния монашески инстинкт Ана сигурно бе разбрала откъде идвах, докато майка ми вероятно дори и три години да бях женен тайно за една жена, не би забелязала нищо. Взех каната от ръцете на Ана, налях си кафе, задържах ръката й и я накарах да ме погледне. Тя го направи с бледите си сини очи, трепкащи клепачи, и аз видях, че тя наистина плачеше.