— По дяволите, Ана — извиках, — погледни ме. Предполагам, че и в твоето П. П. 9 са се гледали по мъжки в очите.
— Аз не съм мъж — проплака тя и аз я пуснах.
Тя застана с лице към печката, мърмореше нещо за грях и позор, Содом и Гомор, а аз казах:
— Ана, за бога, помисли какво са правили наистина тези в Содом и Гомор.
Тя избута ръката ми от рамото си, аз излязох от кухнята без да й кажа, че исках да се махна от къщи. Бе единствената, с която понякога разговарях за Хенриета.
Лео вече стоеше вън пред гаража и страхливо поглеждаше ръчния си часовник.
— Забелязала ли е мама, че ме нямаше? — попитах го.
Той отговори „не“, даде ми ключовете и отвори вратата. Качих се в колата на майка ми, изкарах я навън и изчаках Лео да се качи. Той гледаше напрегнато ноктите на пръстите си.
— Взех си спестовната книжка — каза той, — през междучасието ще изтегля парите. Къде да ги изпратя?
— Изпрати ги до стария Деркум — отвърнах.
— Моля те — рече той, — тръгвай, време е.
Карах бързо по нашия градински път, през изхода, а вън трябваше да чакам на спирката, на която се бе качила Хенриета, когато замина за батареите на противовъздушната защита. В трамвая се качиха няколко момичета на нейната възраст. Когато изпреварихме трамвая, видях още момичета на нейната възраст, смееха се, както се бе смяла тя, със сини шапчици на главите и палта с кожени яки. Ако избухнеше пак война, техните родители щяха да ги изпратят точно както моите родители изпратиха Хенриета, щяха да им дадат джобни пари, няколко сандвича, да ги потупат по рамото и да кажат: „Всичко хубаво“. С удоволствие бих махнал на момичетата, но не го направих. Ще ме разберат погрешно. Когато човек кара такава тъпа кола, не може дори да махне на някое момиче. Веднъж в дворцовия парк подарих половин шоколад на едно момче и му махнах русите коси от мръсното чело, то плачеше и бе размазало сълзите по лицето и челото си, исках само да го утеша. Но две жени реагираха ужасно, като едва не повикаха полицията, и аз се почувствах наистина като някое чудовище, защото едната от жените все ми казваше: „Вие, мръсник такъв, вие, мръсник такъв.“ Беше отвратително, изпълнението им ми се стори толкова перверзно, както би ми се сторило и едно действително чудовище.
Докато пътувах надолу по Кобленцер щрасе, карах много бързо, и се оглеждах за някоя министерска кола, която бих могъл да поодраскам. Колата на майка ми има издадени главини на колелата, с които бих могъл да издраскам някоя кола, но никой министър не бе излязъл толкова рано. Казах на Лео:
— Е, какво, ще постъпваш ли наистина във войската?
Той се изчерви и кимна.
— Говорихме за това — каза той, — в работническия съюз и стигнахме до заключението, че това е от полза за демокрацията.
— Е, добре — казах аз, — върви и участвай в тази идиотщина, понякога съжалявам, че не подлежа на военна служба.
Лео се обърна към мен и ме погледна въпросително, но когато аз исках да го погледна, извърна глава.
— Защо? — попита.
— О — рекох, — толкова бих искал да видя отново онзи майор, който беше на квартира у нас и искаше да предаде за разстрел госпожа Винекен. Той сигурно сега е полковник или генерал.
Спрях пред гимназия „Бетовен“, за да слезе Лео, той поклати глава и рече:
— Паркирай отзад вдясно от общежитието.
Продължих до там, спрях, подадох ръка на Лео, но той се усмихна пресилено и ми подаде разперената си длан. В мислите си бях вече другаде, но не разбирах, и това ме нервираше, защо Лео постоянно гледаше изплашено ръчния си часовник. Беше едва осем без пет и той имаше достатъчно време.
— Ти да не искаш наистина да отидеш в армията — промълвих.
— Защо не — каза той сърдито, — дай ми ключа от колата.
Дадох му ключа от колата, кимнах му и си тръгнах. През цялото време мислех за Хенриета и намирах за лудост, че Лео иска да отиде войник. Минах през дворцовата градина, покрай университета към пазара. Беше ми студено, а и исках да отида при Мари.
Когато пристигнах там, магазинът беше пълен с деца. Те взимаха от рафтовете бонбони, моливи, гуми и слагаха парите на тезгяха пред стария Деркум. Когато се промъкнах през магазина в задната стая, Деркум дори не вдигна глава. Отидох при печката, стоплих си ръцете на каната с кафе и си помислих, че всеки момент Мари ще дойде. Нямах повече цигари и си помислих, дали просто да ги взема или трябваше да ги платя, когато помоля Мари да ми даде. Налях си кафе от каната и ми направи впечатление, че на масата имаше три чаши. Когато магазинът утихна, аз оставих моята чаша. Искаше ми се Мари да е при мен. Измих си лицето и ръцете на мивката до печката, пригладих косата си с четката за ръце, която лежеше в сапунерката, опънах яката на ризата си, пристегнах вратовръзката си и прегледах още веднъж ноктите на ръцете си: бяха чисти. Изведнъж осъзнах, че трябваше да направя всичко, което иначе никога не правех.