Когато влезе баща й, тъкмо бях седнал, веднага станах. И той се чувстваше неудобно като мен, и така притеснен, не изглеждаше сърдит, само много сериозен, и когато протегна ръка към каната с кафе, аз трепнах, не много, но забележимо. Той поклати глава, наля си кафе, поднесе ми каната, аз казах „благодаря“, той все още не ме поглеждаше. През нощта горе в леглото на Мари, когато размишлявах за всичко чувствах много сигурен. С удоволствие бих запалил цигара, но не се осмелявах да си взема една от неговата кутия, която бе на масата. Иначе бих го направил винаги. Както стоеше така, наведен над масата, с плешивата си глава и с ореол от сива разрошена коса, той ми изглеждаше много стар. Тихо продумах:
— Господин Деркум, вие сте прав… — но той удари с ръка по масата, най-сетне ме погледна над очилата си и каза:
— По дяволите, трябваше ли да стане това, и то така, че всички съседи да разберат веднага?
Радвах се, че не бе разочарован и не започна да говори за чест.
— Трябваше ли наистина, ти знаеш как се изкривихме за този проклет изпит, а сега… — той сви дланта си, отвори я, сякаш пускаше някаква птичка на свобода, — нищо.
— Къде е Мари? — попитах.
— Няма я — отвърна той, — замина за Кьолн.
— Къде е? — извиках аз. — Къде?
— Само спокойно — захвана той, — ще разбереш. Предполагам, че ще започнеш да ми говориш за любов, женитба и така нататък. Спести си го, хайде, върви си. Любопитен съм какво ще излезе от теб. Тръгвай си.
Беше ме страх да мина покрай него. Казах:
— А адресът?
— Ето го — и ми подхвърли едно листче през масата. Аз го прибрах.
— Още нещо — изкрещя той, — има ли още нещо? Какво чакаш още?
— Трябват ми пари — рекох и се зарадвах, защото той изведнъж се засмя, беше някакъв странен смях, остър и жлъчен, какъвто бях чувал от него, когато говорихме за баща ми.
— Пари — каза той, — това е шега, но ела — рече ми, — ела — и ме издърпа за ръкава в магазина, застана зад тезгяха, отвори касата и започна да ми хвърля с две ръце дребни пари: грошчета, петачета и пфениги, хвърляше монетите върху тетрадките и вестниците, аз се поколебах, после бавно започнах да събирам монетите, изкушавах се да ги събера наведнъж в шепата си, но започнах да ги събирам едно по едно, броях ги и сортирани по марки, ги прибирах в джоба си. Той ме наблюдаваше, кимаше, извади портмонето си и ми подаде една монета от пет марки. И двамата се изчервихме.
— Извинявай — промълви той тихо, — извинявай, за бога… прощавай.
Той помисли, че съм се обидил, но аз го разбирах много добре. Казах:
— Подарете ми и една кутия цигари…
Той веднага посегна към рафта зад гърба си и ми подаде две кутии. Плачеше. Наведох се над тезгяха и го целунах по бузата. Той е единственият мъж, когото някога съм целувал.
8
Представата, че Цюпфнер можеше да гледа Мари, когато се облича или как завива капачето на пастата за зъби, ме съсипваше. Кракът ме болеше и започнаха да ме мъчат съмнения, дали щях да имам изобщо шанса да се задържа на нивото от трийсет до петдесет марки. Мъчеше ме и представата, че на Цюпфнер изобщо не му пукаше дали ще гледа Мари като затваря пастата за зъби: според моя скромен опит католиците нямат никакво чувство към дребните неща. Бях записал на листа си телефонния номер на Цюпфнер, но още не намирах сили да го набера. Човек никога не знае какво може да направи под натиска на светогледа си, и може би наистина се бе омъжила за Цюпфнер, а да чуя гласа на Мари по телефона да ми каже „Тук семейство Цюпфнер“, това не бих могъл да понеса. За да мога да се обадя на Лео, търсих в телефонния указател под „Духовни семинарии“, но не намерих нищо, а знаех, че съществуваха две: Леонинум и Албертинум. Накрая намерих сили да вдигна слушалката и да избера номера на „Телефонни справки“, свързах се, а момичето, което се обади, дори говореше с рейнска интонация. Понякога копнея да чуя рейнски диалект, толкова много копнея, че се обаждам от някой хотел в бонската телефонна централа, за да чуя този толкова кротък говор, в който липсва „р“, точно онзи звук, на който главно се гради военната дисциплина.
Чух „Моля, почакайте“ само пет пъти, после се обади едно момиче и аз го попитах за „онези неща, в които се обучават католически свещеници“. Казах, че съм потърсил под Духовни семинарии, но нищо не съм намерил, тя се засмя и отвърна, че тези „неща“ — при това тя произнесе много красиво кавичките — се казвали конвикти, и тя ми даде и двата номера. Гласът на момичето малко ме поободри. Той звучеше толкова естествено, не превзето, не кокетно, а с типичен рейнски акцент. Дори успях да получа връзка със службата за телеграми по телефона и да предам телеграмата за Карл Емондс.