Никога не ми е било ясно, защо всеки, който иска да мине за интелигентен, се чувства задължен да проявява омраза към Бон. Бон винаги е имал известно очарование, някакво сънливо очарование, както има и жени, за които мога да си представя, че имат очарование, когато са сънливи. Бон, естествено, не търпи никакви преувеличения, а представата за този град е преувеличена. Един град, който не търпи преувеличения, не може да се опише — във всеки случай рядко качество. Дори всяко дете знае, че бонският климат е климат на пенсионерите, там съществува известна зависимост между въздушното и кръвното налягане. Онова, което съвсем не подхожда на Бон, е тази отбранителна раздразнителност: в къщи имах богати възможности да разговарям с министерски служители, депутати, генерали — майка ми обича да урежда приеми — и всички те се намират в едно състояние на раздразнителна, понякога дори плачлива самоотбрана. Те всички се надсмиват с толкова измъчена ирония над Бон. Не разбирам тези превземки. Ако чарът на една жена се състои в нейната сънливост, а тя неочаквано започне да танцува като луда кан-кан, човек може да си помисли, че са я напили — но е невъзможно да се напие цял един град. Една добра стара лелка може да научи някого как се плетат пуловери, как се бродират покривчици или как се сервира шери — но от нея все пак не бих могъл да очаквам да ми изнесе двучасов духовит и компетентен доклад за хомосексуализма или пък изведнъж да започне да ругае с жаргона на уличниците, чиято липса се чувства толкова болезнено в Бон. Лъжливи надежди, лъжлив срам, лъжлива спекулация с противоестественото. Съвсем не би ме учудило, ако дори и представителите на светата църква започнат да се оплакват от липсата на уличници. По време на едно парти в къщи се запознах с някакъв партиен деятел, който участваше в някаква парламентарна комисия за борба с проституцията, а тихичко ми се оплака от недостига на леки жени в Бон. По-рано Бон наистина не бе чак толкова лош с множеството си тесни улички, книжарници, студентски дружества, малки пекарни със задни стаи, където човек може да изпие чаша кафе. Преди да направя опит да се обадя на Лео, аз изкуцуках до балкона, за да хвърля един поглед към моя роден град. Наистина мил град: катедралата, покривите на замъка на някогашния курфюрст, паметникът на Бетовен, малкият пазар и дворцовият парк. Съдбата на Бон се крие тъкмо в това, че никой не вярва в неговата съдба. Там, горе, от моя балкон, аз поех с пълни гърди бонския въздух, който ми действаше изключително благотворно: тази промяна на въздуха в Бон може за часове да извърши чудеса.
Махнах се от балкона, върнах се в стаята и без колебание набрах номера на онова нещо, в което следваше Лео. Беше ме страх. Откакто Лео бе станал католик, още не го бях виждал. За промяната на вероизповеданието си ми съобщи по своя детски коректен начин: „Мили братко — писа ми той, — с настоящото ти съобщавам, че след зрели размишления стигнах до решението да премина към католическата църква и да се подготвя за професията на свещеник. Сигурно скоро ще имаме възможност устно да разговаряме за тази решаваща промяна в моя живот. Твой любящ те брат Лео.“ Още самият старомоден стил, с който той отчаяно се опитва в началото на писмото да избегне да пише „аз“ и вместо: аз ти съобщавам, ми пише: ти съобщавам — това бе типично за Лео. Нищо от елегантността, с която свири на пианото. Този начин да уреди всичко делово, засилва моята меланхолия. Ако продължава така, един ден ще стане благороден, беловлас прелат. Що се отнася до стила на писмата, татко и Лео са еднакво безпомощни: за всичко пишат, сякаш става дума за кафяви въглища.
Мина доста време, докато в онова нещо някой благоволи да се обади и тъкмо бях започнал в съответствие с настроението си да клеймя с най-тежки думи тази църковна немарливост и казах „По дяволите“, там някой вдигна слушалката и един изненадващо пресипнал глас каза:
— Да?
Бях разочарован. Очаквах нежен глас на монахиня с аромат на слабо кафе и сухи сладкиши, а вместо това: един прегракнал мъж, и усещах миризмата на салам и зеле, и то така натрапчиво, че се закашлях.
— Извинете — казах накрая, — мога ли да говоря със студента по теология Лео Шнир?