— С кого разговарям?
— Шнир — отговорих.
Явно това надхвърляше неговите възможности. Той дълго мълча, аз отново се закашлях, съвзех се и рекох:
— Ще ви го кажа буква по буква: Школа, Норвегия, Индия, Рихард.
— Какво значи това? — възкликна той накрая и на мен ми се стори, че долових в гласа му толкова отчаяние, колкото изпитвах и аз. Може би бяха сложили там на телефона някой мил, възрастен професор с лула, и аз набързо изрових от паметта си няколко латински думи и произнесох смирено: Sum hater Leonis8. При това се почувствах много недостойно, помислих за многото хора, които може би понякога изпитваха желанието да говорят с някого там, но не бяха научили нито една латинска дума.
Кой знае защо сега човекът се разкикоти и каза:
— Frater tuo est in refectorio9 — храни се, — каза малко по-високо, — господата тъкмо се хранят, а по време на хранене не бива да бъдат безпокоени.
— Спешно е — настоях аз.
— Смъртен случай ли? — попита той.
— Не — отвърнах, — но почти.
— Значи тежка злополука?
— Не — казах, — вътрешна злополука.
— Ах — произнесе човекът и гласът му прозвуча малко по-меко, — вътрешни кръвоизливи.
— Не — казах, — душевно. Чисто душевен случай.
Очевидно за него това бе непозната дума, последва ледено мълчание.
— Боже мой — казах аз, — нали човек се състои от тяло и душа.
Мърморенето му изглежда изразяваше съмнение в това твърдение, и между две всмуквания от лулата си, той избоботи:
— Августин — Бонавентура — Кузанус — вие сте на погрешен път.
— Душата — повторих упорито, — моля ви, предайте на господин Шнир, че душата на брат му е в опасност и веднага след като се нахрани, да ми се обади.
— Душа — каза студено той, — брат, опасност.
По същия начин би могъл да каже: боклук, смет, ведро. Всичко това ми се стори комично: в края на краищата студентите там ги обучаваха за бъдещи пастири на душата, и той все пак трябва поне веднъж да е чувал думата „душа“.
— Въпросът е много, много спешен — настоях аз.
Той каза само „Хм, хм“, на него му се струваше напълно непонятно, че нещо, свързано с душата, може да бъде спешно.
— Ще му предам — каза все пак, — а какво казахте за школата?
— Нищо — отговорих му, — абсолютно нищо. Въпросът няма нищо общо с школа. Използвах само тази дума, за да ви произнеса името си буква по буква.
— Вие да не мислите, че те учат в училището думите буква по буква, сериозно ли смятате така? — той така се оживи, че си помислих, че най-сетне е достигнал любимата си тема. — Прекалено меки са методите днес — извика той, — прекалено меки.
— Естествено — съгласих се, — в училищата би трябвало да има много повече бой.
— Нали? — викна разпалено.
— Да — отвърнах, — и особено много бой трябва да ядат учителите. Нали няма да забравите да предадете на брат ми?
— Вече го записах — отговори той, — спешен душевен проблем. Във връзка с някаква школа. Слушайте, млади приятелю, мога ли да ви дам един съвет като по-възрастен?
— О, моля — приех аз.
— Откажете се от Августин. Умело формулираната субективност далеч още не е теология и нанася вреди на младите души. Нищо повече от журналистика с малко диалектични елементи. Нали не ми се сърдите за този съвет?
— Не — отговорих, — веднага ще отида и ще хвърля моя Августин в огъня.
— Правилно — каза той почти тържествуващ, — в огъня. Бог да е с вас.
Бях се наканил да му благодаря, но ми се стори неподходящо и просто затворих телефона и си избърсах потта. Много съм чувствителен на миризми, а тази силна миризма на зеле активира вегетативната ми нервна система. Размислих се и върху методите на църковните власти: беше мило, че дават чувството на един възрастен човек, че е полезен, но не можех да разбера, защо точно на човек със слухови проблеми и при това на толкова чудат старчок бяха поверили телефона си. Миризмата на зеле познавах от интерната. Един отец там ни бе обяснил, че зелето се смятало за потискащо чувствеността. Представата, че моята или чиято и да било чувственост ще бъде потискана, ме отвращаваше. Явно там ден и нощ мислят само за „плътските желания“, а някъде в кухнята сигурно седи някаква монахиня, която съставя менюто, след това го обсъжда с доктора и двамата сядат един срещу друг и не говорят за това, но мислят при всяко ястие, написано на листа: това потиска, това засилва чувствеността. Подобна сцена ми прилича на чисто безсрамие, точно като проклетите няколкочасови футболни игри в интерната; всички знаехме, че те трябваше да ни изморяват, за да не мислим за момичета, и това ме отврати от футбола, а когато си представя, че брат ми Лео трябва да яде зеле, за да се потисне чувствеността му, ми се ще да отида в онова чудо и да изсипя солна киселина върху цялото зеле. Това, което очаква момчетата, и без зелето е достатъчно трудно: сигурно е ужасно трудно всеки ден да се проповядват тези непонятни неща — възкръсване на плътта и вечен живот. Да обработваш лозята господни и да видиш колко ужасно малко се ражда оттам. Хайнрих Белен, който бе така мил с нас, когато Мари направи спонтанния аборт, ми бе обяснил веднъж всичко това.