Тази вечер тя се чувстваше зле, беше бледа и уморена, разговаряше доста високо с мен, и когато тогава казах да, добре, ще направя всичко, дори ще подпиша онези неща, тя се ядоса и каза:
— Сега правиш всичко това от мързел, а не защото си убеден в правотата на абстрактните принципи за ред.
А аз казах да, правя го действително от мързел и защото искам цял живот да е с мен и дори съм готов по всички правила да премина в лоното на католическата църква, ако е необходимо, за да я задържа. Дори станах патетичен и казах, че думи като „абстрактни принципи за ред“ ми напомнят килия за изтезания. Тя обаче възприе като обида това, че, за да я задържа, съм готов дори да стана католик. А аз мислех, че по някакъв начин дори прекалено съм я поласкал. Тя каза, че сега вече не ставало дума за нея и мен, а за „реда“.
9
Беше вечер, в една хотелска стая в Хановер, в един от скъпите хотели, където човек като си поръча чаша кафе, получава само три четвърти чаша. В тези хотели са толкова изтънчени, че пълната чаша кафе се смята за нещо посредствено, а келнерите знаят много по-добре от изтънчените хора, които отсядат там, кое е изтънчено. В тези хотели винаги се чувствам като в особено скъп и особено скучен интернат, а онази вечер бях смъртно уморен: имах три представления едно след друго. В ранния следобед пред някакви акционери на стоманена фирма, следобед пред някаква педагогическа академия и вечерта в едно вариете, където ме аплодираха толкова слабо, че вече предусещах приближаващата се катастрофа. Когато в този тъп хотел си поръчах бира в стаята, оберкелнерът ми каза с леден тон по телефона: „Да, господине“, сякаш бях поискал помия, и ми донесоха бирата в сребърна чаша. Бях уморен, исках само да пия бира, да поиграя малко „Не се сърди човече“, да си взема една вана, да прочета вечерните вестници и да заспя до Мари: с дясната си ръка на гърдите й, лицето ми толкова близко до главата й, че да отнеса аромата на косите й в съня си. В ушите ми още звучаха вялите аплодисменти. Може би щеше да е по-човешко, ако бяха посочили с палец към земята11. Това морно, вяло презрение към моите изпълнения беше толкова блудкаво, колкото и бирата в тъпата сребърна чаша. Просто не бях в състояние да водя светски разговор.
— Става въпрос за същността, Ханс — каза тя малко по-тихо и дори не забеляза, че думата „същност“ за нас имаше определено значение; изглежда бе забравила. Тя ходеше насам-натам пред долния край на леглото и удряше всеки път при жестикулирането с цигарата си толкова отсечено въздуха, че малките облачета дим приличаха на точици. Междувременно се бе научила да пуши, в светлозеления си пуловер беше много красива: бялата кожа, косата по-тъмна от преди, за пръв път забелязах по шията й жили. Казах:
— Имай милост, остави ме първо да се наспя, утре сутринта на закуска ще поговорим за всичко, главно за същността — но тя не схвана нищо, обърна се, застана пред леглото, и аз познах по устните й, че имаше мотиви за това изпълнение, които сама не си признаваше. Когато дръпна от цигарата, видях няколко бръчици около устата й, които никога досега не бях забелязал. Тя ме погледна с укор, въздъхна, отново се обърна и закрачи пак нагоре-надолу.
— Не разбирам съвсем — казах уморено, — първо се караме за подписа ми под този изнудвачески формуляр, после за гражданския брак, сега съм готов и на двете, а ти си по-сърдита и отпреди.
— Да — отвърна тя, — мисля, че много бързо се съгласяваш и дори усещам, че се боиш от обяснения. Какво искаш всъщност?
— Теб — заявих аз и не знам дали на някоя жена може да се каже нещо по-мило. — Ела — казах й, — легни до мен и донеси пепелника, тогава ще можем много по-добре да разговаряме.
Вече не можех да изговоря думата „същност“ пред нея. Тя само поклати глава, сложи пепелника на леглото, отиде при прозореца и погледна навън. Беше ме страх.
— Нещо не ми харесва в този разговор — сякаш не говориш ти.
— А кой? — попита тя тихо и аз се хванах на внезапната мекота в гласа й.
— Мирише ми на Бон — казах, — на онази ваша група, на Зомервилд и Цюпфнер… и както се казват там всички останали.
— Може би — започна тя без да се обръща, — твоите уши си въобразяват, че са чули това, което са видели очите ти.
— Не те разбирам — казах уморено, — какво искаш да кажеш?
— Ах — каза тя, — сякаш не знаеш, че тук има католическа конференция.
— Видях плакатите — отвърнах.
— А не ти ли дойде наум, че Хериберт и прелатът Зомервилд може да са тук?
11
Знак, с който древните римляни са означавали, че робът на арената трябва да бъде убит. — Б.пр.