Не знаех, че малкото име на Цюпфнер е Хериберт. Но когато произнесе това име, разбрах, че можеше да става дума само за него. Отново си спомних за тяхното държане за ръчичка. Вече ми бе направило впечатление, че в Хановер имаше повече католически свещеници и монахини, отколкото можеше да се очаква за този град, но не бях помислил, че Мари можеше да срещне тук някого, а дори и да беше срещнала — понякога отивахме в Бон, когато имах няколко свободни дни, и тя можеше да се наслаждава колкото си иска на своите „съмишленици“.
— Тук в хотела? — запитах уморено.
— Да — отвърна тя.
— Защо не ме срещна с тях?
— Теб почти те нямаше тук — каза тя, — цяла седмица постоянно пътуваше — Брауншвайг, Хилдесхайм, Целе…
— Но сега имам време — отвърнах, — обади им се по телефона и ще изпием по нещо долу в бара.
— Те си заминаха — рече тя, — днес следобед.
— Радвам се — казах, — че си могла толкова дълго и дълбоко да подишаш „католически въздух“, макар и вносен.
Този израз не беше мой, а неин. Понякога казваше, че трябва да подиша католически въздух.
— Защо се сърдиш — запита тя, като все още стоеше с лице към улицата, отново пушеше, а и това в нея ми бе чуждо: нервното пушене, беше ми толкова чуждо, колкото и начинът, по който разговаряше с мен. В този момент можеше да бъде коя да е, една хубавичка, не много интелигентна жена, която търсеше някакъв предлог, за да си отиде.
— Не се сърдя — казах, — ти знаеш. Кажи ми само, че знаеш.
Тя не каза нищо, но кимна, и аз видях достатъчно по лицето й, за да разбера, че едва сдържаше сълзите си. Защо? Трябваше да плаче, силно и дълго. Тогава можех да стана, да я прегърна и да я целуна. Но не го направих. Нямах желание, а не исках да го правя по навик или по задължение. Останах да лежа. Мислех за Цюпфнер и Зомервилд, че цели три дни тук тя бе говорила с тях, без да ми каже дума. Сигурно са говорили за мен. Цюпфнер е в ръководния съюз на католическите миряни. Колебах се прекалено дълго, една минута, половин или две, не знам точно. Когато после станах, тя поклати глава, избута ръцете ми от раменете си и отново започна да говори за метафизичния си ужас и за принципите на реда, и аз се почувствах, сякаш бях женен за нея вече цели двайсет години. Гласът й звучеше наставнически, аз бях прекалено уморен, за да схвана аргументите й и те отминаваха покрай мен. Прекъснах я и й разказах за провала във вариетето, първия от три години насам. Стояхме един до друг пред прозореца, гледахме надолу към улицата, където постоянно минаваха таксита, които откарваха на гарата членовете на комитета на католиците: монахини, свещеници и сериозно изглеждащи миряни. В една от групите разпознах Шницлер, той държеше вратата на таксито на една много изискана стара монахиня. Когато живееше у нас, той беше протестант. Или е станал католик или е присъствал като протестантски наблюдател. От него можеше да се очаква всичко. Долу мъкнеха куфари и пъхаха бакшиши в ръцете на хотелските носачи. От умора и объркване всичко се въртеше пред очите ми: таксита и монахини, светлини и куфари, а в ушите ми постоянно звучеше убийствено слабото аплодиране във вариетето. Мари отдавна бе прекъснала монолога си за принципите на реда, вече не пушеше, а когато се отдръпнах от прозореца, тя ме последва, хвана ме за раменете и ме целуна по очите.
— Толкова си мил — каза тя, — толкова мил и толкова уморен — но когато пожелах да я прегърна, добави тихо: — Моля ти се, моля те, недей — и аз сбърках, че я пуснах.
Хвърлих се с дрехите на леглото, заспах веднага и когато на сутринта се събудих, въобще не бях изненадан, че Мари си бе тръгнала. На масата намерих бележка: „Трябва да тръгна по пътя, по който трябва да вървя.“ Тя бе почти на двайсет и пет години и можеше да й хрумне нещо по-добро. Не й се сърдех. Само, написаното ми се стори много малко. Веднага седнах и й написах дълго писмо, след закуската написах още едно, всеки ден й пишех и изпращах писмата на адреса на Фредебойл в Бон, но никога не получих отговор.
И у Фредебойл чаках дълго, докато се обади някой; постоянният сигнал ме нервираше, представях си как госпожа Фредебойл спеше, как телефонният звън я събуждаше, как отново заспиваше, отново се събуждаше, и аз преживявах всички мъки на нейните засегнати от телефонния звън уши. Щях вече да затворя телефона, но се почувствах в бедствено положение и го оставих да звъни. Изобщо не бих се измъчвал да събудя от най-дълбок сън самия Фредебойл: този тип не е заслужил спокоен сън; той е болезнено честолюбив, вероятно ръката му е винаги на телефона, за да се обажда или да приема обаждания от директори в министерства, редактори, централни комитети, ръководни съюзи и от партията. Жена му ми е симпатична. Тя бе още ученичка, когато я доведе за първи път в групата и начинът, по който седеше, следеше с красивите си очи теологично-социологичните дискусии, ме караше да се чувствам безпомощен. Личеше си, че би предпочела да отиде на танци или на кино. Зомервилд, у когото се бяхме събрали, постоянно ме питаше: „Горещо ли ви е, Шнир?“, а аз му отговарях: „Не, прелате“, въпреки че потта се стичаше по челото и бузите ми. Накрая отивах на балкона на Зомервилд, защото не можех повече да понасям това. Всъщност самата тя бе причинила цялата тази бъркотия, защото, между впрочем съвсем извън темата на разговора, който се отнасяше за размера и границите на провинциализма, тя бе казала, че намирала някои неща, писани от Бен12, за „съвсем добри“. След което Фредебойл, за чиято годеница тя минаваше, почервеня като рак, понеже Кинкел му хвърли един от известните си многозначителни погледи: „Как, още ли не си й разяснил нещата?“ Значи той самият уреди това и зарендосва бедното момиче, като използва целия Запад за ренде. Почти нищо не остана от милото момиче, стърготините хвърчаха, а аз се ядосах на този страхливец Фредебойл, който не се намеси, защото с Кинкел бяха „заклети“ в една определена идеологическа линия, сега вече въобще не помня, дали лява или дясна, във всеки случай имаха своята линия и Кинкел се чувстваше морално задължен да вкара годеницата на Фредебойл в правия път. И Зомервилд не помръдна, въпреки че застъпваше противоположната линия на Кинкел и Фредебойл, не знам коя — ако Кинкел и Фредебойл са леви, значи Зомервилд е десен или обратното. Мари също бе пребледняла, но на нея образоваността й импонираше — никога не можах да й избия това от главата, а образоваността на Кинкел импонираше и на бъдещата госпожа Фредебойл: тя поглъщаше с почти сладострастни въздишки силната поука: всичко това връхлетя като страхотна буря, като започна от църковните отци и стигна до Брехт, а когато аз се върнах от балкона освежен, всички седяха напълно смазани, пиеха боле, и всичко това само защото бедното същество бе казало, че харесва някои неща от Бен.