Сега тя вече има две деца от Фредебойл, едва на двадесет и две години е и докато телефонът продължаваше да звъни в техния апартамент, аз си представях как тя търчи насам-натам с шишета с биберони, кутии с бебешка пудра, пелени и кремове, напълно безпомощна и объркана, представях си купищата мръсно бебешко бельо и неизмитите мазни съдове в кухнята. Веднъж, когато разговорът стана много напрегнат, аз й помогнах да препече филийки, да направи сандвичи и да свари кафе, работи, за които само мога да кажа, че са ми по-малко противни от някои форми на забавление.
Един много плах глас каза:
— Да, моля? — и по този глас разбрах, че в кухнята, банята и спалнята изглеждаше по-безнадеждно от всякога. Този път не усетих почти никаква миризма: само, че сигурно държеше цигара в ръката си.
— Шнир — казах аз, като очаквах радостно възклицание, каквото издаваше винаги, когато се обаждах. Ах, вие сте в Бон, колко мило или нещо подобно, но тя мълчеше смутено, после каза тихичко:
— Ах, колко мило.
Не знаех какво да кажа. По-рано тя винаги казваше: „Кога ще дойдете пак и ще ни изпълните нещо?“ Сега нито дума. Стана ми неудобно, не заради мен, по-скоро заради нея, за мен бе само потискащо, за нея обаче бе мъчително.
— Писмата — казах накрая с усилие, — писмата, които изпращах за Мари на вашия адрес?
— Тук са — отвърна тя, — върнати обратно неразпечатани.
— А на какъв адрес ги препращахте вие?
— Не знам — отвърна тя, — това правеше мъжът ми.
— Но вие сигурно сте видели на върнатите писма на какъв адрес ги е пращал той.
— На разпит ли ще ме подлагате?
— О, не — казах нежно, — не, не, само си мислех съвсем скромно, че имам известно право да узная какво е станало с писмата ми.
— Които пращахте тук без дори да ни попитате.
— Мила госпожо Фредебойл — започнах аз, — моля ви, бъдете човечна.
Тя се усмихна вяло, но доловимо, но не каза нищо.
— Струва ми се — казах аз, — че все пак има една точка, в която хората, макар и по идеологически причини, стават човечни.
— Означава ли това, че досега съм се държала нечовечно?
— Да — отвърнах.
Тя се засмя отново, много вяло, но все още доловимо.
— Чувствам се много нещастна от тази история — каза накрая, — но повече не мога да кажа. Вие просто ужасно ни разочаровахте всички.
— Като клоун ли? — попитах.
— И като клоун — каза тя, — но не само.
— Мъжът ви сигурно не е в къщи?
— Не — отвърна, — ще се върне едва след няколко дни. Държи предизборни речи в Айфел.