— Какво? — извиках; това наистина бе ново, — но не за ХДС13, нали?
— И защо не? — запита с тон, който ясно показваше, че с удоволствие би затворила телефона.
— Е, добре — казах аз, — прекалено много ли ще бъде, ако ви помоля да ми изпратите писмата тук?
— Къде?
— В Бон — тук на бонския ми адрес.
— Вие сте в Бон? — попита тя и на мен ми се стори, че сякаш преглътна едно „за бога“.
— Довиждане — рекох, — и благодаря за голямата хуманност.
Стана ми мъчно, че бях толкова лош с нея, но бях съсипан. Отидох в кухнята, взех коняка от хладилника и отпих голяма глътка. Не ми помогна, отпих още една, и тя не помогна. Най-малко от госпожа Фредебойл очаквах подобно отпращане. Очаквах по-скоро дълга проповед за брака с упреци относно поведението ми към Мари. Тя можеше да бъде догматична по един мил, последователен начин, но най-често, когато идвах в Бон и й се обаждах, тя ме подканяше шеговито още веднъж да й помогна в кухнята и детската стая. Трябва да съм се излъгал в нея или беше пак бременна и бе в лошо настроение. Нямах смелостта да се обадя още веднъж и да разбера какво й беше. Винаги е била толкова мила с мен. Не можех да си го обясня другояче освен с факта, че Фредебойл й бе дал „точни инструкции“ да ме отпрати така. Често ми е правило впечатление, че жените са лоялни към мъжете си до пълна лудост. Госпожа Фредебойл бе прекалено млада, за да знае колко щеше да ме засегне студенината й, а не можех да очаквам от нея да разбере, че Фредебойл не е нищо повече от един опортюистичен дърдорко, който на всяка цена иска да направи кариера и би „прегазил“ и собствената си баба, ако му се изпречи на пътя. Сигурно й бе казал: „Отпиши Шнир“ и тя просто ме бе отписала. Тя му се подчиняваше и докато той смяташе, че съм му от някаква полза, трябваше да следва природата си и да бъде мила с мен, сега обаче трябваше противно на природата си да се държи с мен пренебрежително. Може би бях несправедлив с тях и те просто постъпваха, както им повеляваше съвестта. Ако Мари се бе омъжила за Цюпфнер, за тях би било греховно да ми създадат контакт с нея — а това, че Цюпфнер бе човекът в ръководния съюз, който можеше да бъде от полза за Фредебойл, не смущаваше съвестта им. Сигурно трябваше да вършат доброто и правилното и тогава, когато, им носеше облаги, Фредебойл ме плашеше по-малко, отколкото жена му. За него никога не си бях създавал илюзии и дори и фактът, че сега държеше речи за ХДС, не ме изненадваше.
Окончателно прибрах бутилката с коняк в хладилника.
Най-добре беше сега да се обадя на всички един след друг, за да приключа с католиците. Някак си се бях посъвзел и дори вече не куцах, когато се върнах от кухнята в хола.
Дори и гардеробът и вратата на килера бяха с ръждив цвят.
Не очаквах нищо от обаждането ми на Кинкел, но все пак набрах неговия номер. Той винаги се представяше за възторжен почитател на моето изкуство който познава нашия занаят, знае, че дори и най-малката похвала от някой сценичен работник, кара гърдите ни да туптят от радост. Искаше ми се да смутя християнския вечерен мир на Кинкел — и не без задната мисъл, че щеше да ми издаде местопребиваването на Мари. Той оглавяваше сбирките, бе следвал теология, но после бе прекъснал следването си заради една хубава жена, стана юрист, имаше седем деца и минаваше за „един от нашите най-способни специалисти в областта на социалната политика“. Може и наистина да беше такъв, аз не можех да преценя. Преди да се запозная с него, Мари ми бе дала да прочета една негова брошура, „Пътища към един нов ред“, и след като я прочетох, а тя ми хареса, си го представях като висок, нежен, рус мъж, и когато го видях за първи път, видях пълен, набит, нисък тип с гъста черна коса, „пращящ от енергия“, въобще не можех да повярвам, че това е той. Може би това, че не изглеждаше така, както си го бях представял, ме правеше толкова несправедлив към него. Винаги, когато Мари започнеше да превъзнася Кинкел, старият Деркум започваше да разправя за коктейлите му — смесица от различни съставки: Маркс плюс Гуардини или Блой плюс Толстой.
Когато бяхме поканени за първи път у него, всичко започна от самото начало тягостно. Ние отидохме много рано и в дъното на апартамента децата на Кинкел високо се караха, със съскащи гласове, които пак със съскане бяха убеждавани кой да раздига масата от вечерята. Кинкел дойде засмян, още дъвчещ, и конвулсивно се мъчеше да прикрие раздразнението си от нашето ранно появяване. Дойде и Зомервилд, без да дъвче, а ухилен, като потриваше ръце. Оттатък децата на Кинкел крещяха толкова грозно в сравнение с усмивките на Кинкел и хиленето на Зомервилд, чухме как плющяха шамари, отвратителен шум и зад затворените врати аз знаех, че крясъците ще продължат още по-силно от преди. Седях до Мари и пушех от вълнение цигара след цигара, като дисхармонията зад кулисите ме бе извадила напълно от релсите, докато Зомервилд си приказваше с Мари все със същата „опрощаваща и великодушна усмивка“ на лицето. Ние бяхме за първи път в Бон след нашето бягство. Мари бе пребледняла от вълнение, също и от страхопочитание и гордост, и аз я разбирах много добре. Тя държеше „да се помири с църквата“, Зомервилд бе толкова мил с нея, а Кинкел и Зомервилд бяха хора, на които гледаше със страхопочитание. Тя ме представи на Зомервилд и когато отново седнахме, Зомервилд каза: