Той започна отново да изчислява и каза:
— А не можете ли да си вземете багажа с таксито?
— Не — казах аз, — контузих се и не мога да го нося.
Явно християнската му съвест започна силно да се бунтува.
— Господин Шнир — каза той меко, — съжалявам, че аз…
— Добре, господин Костерт — рекох аз, — толкова съм щастлив, че мога да спестя петдесет и четири, петдесет и шест марки на християнското дело.
Натиснах вилката и поставих слушалката до телефона. Той беше от този тип хора, който щеше да се обади още веднъж и досадно да се лигави. Беше много по-добре да го оставя сам да се мъчи със съвестта си. Чувствах се ужасно. Забравих да спомена, че съм надарен не само с меланхолия и главоболие, а и с още едно друго, почти мистично качество: мога по телефона да долавям миризми, Костерт миришеше сладникаво на бонбони теменужки. Трябваше да стана и да си измия зъбите. Направих си гаргара с останалата ракия, свалих с много труд грима си, легнах отново в леглото и се замислих за Мари, за християните, за католиците и разгърнах пред себе си бъдещето. Мислех и за канавките, в които някой ден щях да лежа. За един клоун, който наближава петдесетте, има само две възможности: канавки или дворец. Аз не вярвах в двореца, а до петдесет ми оставаха повече от двадесет и две години. Фактът, че Кобленц и Майнц бяха отказали бе това, което Цонерер би определил като „Сигнал за тревога първа степен“, но тук се противопоставяше още едно качество, което бях забравил да спомена: моята инертност. И в Бон имаше канавки, а и кой ми налагаше да чакам до петдесет? Мислех за Мари — за гласа й и гърдите й, за ръцете и косите й, за нейните движения и за всичко, което бяхме правили заедно. Също и за Цюпфнер, за когото тя искаше да се омъжи. Като момчета с него се познавахме много добре, толкова добре, че когато се срещнахме вече като мъже, не знаехме, дали да си говорим на ти или на ви, и двете обръщения ни караха да се смущаваме и колкото пъти се срещахме, не можехме да се отървем от това неудобство. Не разбирах защо Мари отиде точно при него, но може би никога не съм „разбирал“ Мари.
Вбесих се, но точно тогава Костерт ме откъсна от мислите ми. Той задраска по вратата като куче и каза:
— Господин Шнир, трябва да ме изслушате. Имате ли нужда от лекар?
— Оставете ме на мира — изкрещях аз, — пъхнете плика под вратата и си вървете в къщи.
Той пъхна плика под вратата, аз станах, взех го и го отворих: вътре имаше билет за влака втора класа от Бохум до Бон и парите за таксито бяха точно пресметнати: шест марки и петдесет пфенига. Бях се надявал, че ще ги закръгли на десет марки и вече бях пресметнал колко щях да спечеля като върна със загуба билета за първа класа и си купя билет за втора класа. Щях да спечеля около десет марки.
— Всичко наред ли е? — извика той отвън.
— Да — отвърнах, — изчезвайте, жалка християнска душицо.
— Но моля ви — започна той, а аз изкрещях: — Изчезвай!
За миг настана тишина, после го чух да слиза по стълбите. Децата на този свят са не само по-умни, те са и по-човечни и по-щедри от децата на небесната светлина. Тръгнах с трамвая за гарата, за да спестя малко пари за ракия и цигари. Хазайката ми удържа такса за една телеграма, която бях изпратил вечерта на Моника Силвс в Бон и която трябваше да плати Костерт, но не беше го направил. Така че и без друго парите ми нямаше да стигнат за такси до гарата, бях подал телеграмата преди да разбера, че в Кобленц бяха отказали — те бяха изпреварили моя отказ и това малко ме засегна. За мен щеше да е по-добре, ако аз бях отказал с телеграма: „Представлението невъзможно поради тежко нараняване на коляното.“ Е, поне телеграмата за Моника бе изпратена: „Моля пригответе жилището за утре. Сърдечни поздрави Ханс.“
2
В Бон всичко протичаше по друг начин. Там никога не съм имал представление, там живея, и повиканото такси никога не ме откарваше в някакъв хотел, а в моето жилище. Би трябвало да кажа нашето, на Мари и мен. Тук няма портиер, когото да сбъркам със служителя на гарата, и все пак това жилище, в което прекарвам само три до четири седмици в годината, ми е по-чуждо от всякакъв хотел. Трябваше да се въздържа пред гарата в Бон да махна на такси, този жест бе така добре заучен, че едва не изпаднах в неудобно положение. В джоба си имах само една-единствена марка. Спрях на стъпалата да се уверя, че ключовете са у мен — от външната врата, от вратата на апартамента, от бюрото, а в бюрото си можех да намеря ключа от велосипеда. Отдавна си мисля за една пантомима с ключове: мисля за цяла връзка ключове от лед, които по време на представлението се стопяват.