Изведнъж се прозях. Беше неучтиво, но неизбежно, а отлично съзнавах колко бе неловко. През нощта бях спал лошо и имах много тежък ден. Когато някой вижда за първи път след три години баща си, всъщност за първи път в живота си разговаря с него сериозно, прозяването е сигурно най-неуместното, което може да направи. Бях много възбуден, но уморен до смърт и съжалявах, че точно сега трябваше да се прозея. Името Генехолм ми действаше като сънотворно. Хора като баща ми трябва винаги да имат най-доброто: най-добрия кардиолог в света Дромерт, най-добрия театрален критик на Федералната република Генехолм, най-добрия шивач, най-доброто шампанско, най-добрия хотел, най-добрия писател. Скучно е. Прозявката ми се превърна почти в конвулсия, мускулите около устата ми изпращяха, фактът, че Генехолм е педераст, не променя нищо в това, че името му предизвиква у мен скука. Педерастите могат да бъдат много забавни, но точно забавните хора намирам за скучни, особено ексцентриците, а Генехолм бе не само педераст, но и ексцентричен. Той най-често идваше на партитата, които даваше майка ми, и се приближаваше толкова близо до хората, че човек всеки път ненужно усещаше дъха му и чрез миризмата участваше в последното му хранене. Когато го видях за последен път, преди четири години, миришеше на картофена салата и на фона на тази миризма червената му кардиналска жилетка и меденожълтите му мефистофелски мустаци вече не ми се виждаха екстравагантни. Той беше много духовит, всеки знаеше, че беше духовит, и затова трябваше постоянно да бъде духовит. Уморително съществуване.
— Извинявай — казах аз, когато можех да бъда сигурен, че поне засега съм преодолял прозявката си.
— И какво казва Генехолм?
Баща ми се бе обидил. Той винаги се обиждаше, когато човек се поотпусне, а моята прозявка не го засягаше субективно, а обективно. Поклати глава като при вида на бобената ми супа.
— Генехолм наблюдава твоето развитие с голям интерес, той е много доброжелателен към теб.
— Педерастите не губят никога надежда — казах аз, — те са жилав народ.
— Остави това — каза остро баща ми, — радвай се, че имаш зад гърба си един толкова влиятелен и професионален благодетел.
— Напълно съм щастлив — отговорих.
— Но той има страшно много възражения срещу онова, което си направил досега. Смята, че трябва да избягваш всичко ала Пиеро, имаш талант за Арлекин, но било жалко да се занимаваш с такова нещо — а като клоун си бил невъзможен. Той вижда най-добрия ти шанс в последователното ти преминаване към пантомимата… слушаш ли ме въобще?
Гласът му ставаше все по-остър.
— Моля ти се — казах тогава, — чувам всяка дума, всяка отделна от тези умни и точни думи, не се смущавай от факта, че съм си затворил очите.
Докато той цитираше Генехолм, аз си бях затворил очите. Действаше ми толкова благотворно и ме освобождаваше от гледката на тъмнокафявия скрин до стената зад баща ми. Отвратителна мебел, която някакси напомняше на училище: тъмнокафявият цвят, черните дръжки, светложълтите лайсни по горния ръб. Скринът беше от бащиния дом на Мари.
— Моля — казах тихо, — продължавай.
Бях мъртво уморен, болеше ме стомахът, главата и стоях толкова напрегнат зад креслото, че коляното ми започна да се подува още повече. Зад затворените си клепачи виждах лицето си, както го познавах от огледалото от хилядите часове тренировка, напълно неподвижно, цялото покрито с белило, дори миглите ми не трепваха, също и веждите, само очите, те се движеха бавно насам-натам като подплашено зайче, за да постигна онзи ефект, който критиците като Генехолм бяха нарекли „тази удивителна способност да представя животинска меланхолия“. Бях мъртъв, за хиляди часове заключен с моето лице — никаква възможност да намеря спасение в очите на Мари.
— Хайде, говори — казах.
— Той ме посъветва да те изпратя при един от най-добрите учители. За една година, за две, за половин година. Генехолм смята, че трябва да се концентрираш, да учиш, да добиеш толкова съзнателност, че отново да станеш наивен. И упражнения, упражнения, упражнения — и, слушаш ли ме още?
Гласът му звучеше слава богу по-меко.
— Да — отговорих.
— И аз съм готов да финансирам това.
Имах чувството, че коляното ми е толкова дебело и кръгло като газомер. Без да отварям очи, опипвайки креслото го заобиколих и седнах, заопипвах за цигарите на масата като слепец. Баща ми извика от ужас. Мога да играя толкова добре слепец, че всички ще повярват, че съм сляп. И самият аз се чувствах сляп, можеше и да остана сляп. Не играех ролята на слепец, а на току-що ослепял, и когато най-после лапнах цигарата, почувствах пламъка от запалката на баща ми, почувствах също колко силно трепереше той.