— Момчето ми — прошепна уплашено, — болен ли си?
— Да — отвърнах тихо, дръпнах от цигарата, поех дълбоко дима, — смъртно съм болен, но не съм сляп. Боли ме стомахът, боли ме главата, боли ме коляното, в мен се разраства огромна меланхолия — но най-лошото е, знам много добре, че Генехолм е прав, някъде деветдесет и пет процента, и знам дори какво е казал още. Говори ли за Клайст?
— Да — потвърди баща ми.
— Каза ли, че първо трябва да изгубя душата си — да бъда съвсем празен, и чак тогава ще мога да си позволя нова. Каза ли го?
— Да — съгласи се баща ми, — откъде знаеш това?
— Боже мой — казах аз, — познавам теориите му и знам откъде ги има. Но аз не искам да загубя душата си, искам само да си я върна.
— Ти си я изгубил?
— Да.
— Къде е тя?
— В Рим — отговорих, отворих очи и се разсмях.
Баща ми наистина бе силно пребледнял от страх и остарял. Смехът му прозвуча с облекчение и въпреки това сърдито.
— Хлапе такова — каза той, — всичко това игра ли беше?
— За съжаление — отговорих, — не съвсем и не добре изиграно. Генехолм би казал: още е много натуралистично — и има право. Педерастите най-често са прави, те имат огромна способност да се вживяват — но и нищо повече. И все пак.
— Хлапе такова — повтори баща ми. — Как ме разигра само.
— Не — казах аз, — не, аз не те разиграх повече, отколкото би те разиграл един истински слепец. Повярвай ми, не всяко ходене пипнешком и търсене на опора е непременно необходимо. Някои слепци играят ролята на слепи, въпреки че наистина са слепи. Сега пред очите ти бих могъл така да куцам до вратата, че ще изпищиш от болка и съчувствие и веднага ще се обадиш за лекар, за най-добрия хирург в света, Фретцер. Да го направя ли?
Вече бях станал.
— Моля те, остави това — каза той измъчено и аз отново седнах.
— Моля те, седни и ти — казах, — нервираш ме като стоиш прав.
Той седна, наля си минерална вода и ме погледна объркано.
— Човек не може да те разбере — каза той, — дай ми ясен отговор. Ще ти платя следването, все едно къде искаш да отидеш. Лондон, Париж, Брюксел. От хубавото — най-хубавото.
— Не — отвърнах уморено, — това ще е точно погрешното. На мен следване вече не ми помага, а само работа. Аз съм учил, когато бях на тринайсет, четиринайсет години до двайсет и една. Само че вие не сте го забелязали. И щом Генехолм смята, че сега все още мога да уча, той е по-глупав, отколкото съм смятал.
— Той е специалист — каза баща ми, — най-добрият, когото познавам.
— Дори най-добрият тук — съгласих се, — но е само един специалист, разбира от театър, трагедия, комедия дел арте, комедия, пантомима, но погледни само колко лоши са неговите собствени комедиантски опити, когато изведнъж се появи във виолетови ризи и черни копринени папионки. Всеки дилетант би се срамувал. Че критиците са критични не е най-лошото в тях, а че към самите себе си са безкритични и без капка чувство за хумор. Тъжна работа. Естествено той наистина е голям специалист — но да смята, че след шест години на сцената трябва да започна да уча — пълна глупост!
— Значи парите не ти трябват? — попита баща ми.
Малка нотка на облекчение в гласа му ме направи подозрителен.
— Напротив — казах, — парите ми трябват.
— Какво ще правиш? Ще продължаваш да играеш при това положение?
— Кое положение? — попитах.
— Е — каза той смутено, — знаеш какво писаха твоите вестници.
— Моите вестници ли? — попитах. — От три месеца съм играл само в провинцията.
— Набавиха ми всичките — каза той, — и с Генехолм ги проучихме основно.
— По дяволите — казах, — какво му плати за това?
Той се изчерви.
— Остави това — каза той, — какво възнамеряваш да правиш?
— Да тренирам — отговорих, — да работя, половин година, цяла година, не знам още.
— Къде?
— Тук — отвърнах, — къде другаде?
Не успя да скрие уплахата си.
— Няма да ви безпокоя и няма да ви компрометирам, дори няма да идвам на вашите приеми — казах аз.
Той се изчерви. Няколко пъти бях ходил на техните приеми, като някой външен, без така да се каже да ходя лично при тях. Бях пил коктейли, бях ял маслини, бях пил чай и на тръгване си бях взел цигари, така открито, че прислужниците ме бяха видели, изчервяваха се и се обръщаха.
— Ах! — каза само баща ми.
Обърна се в креслото. Изглежда му се искаше да стане и да отиде при прозореца. Сега само сведе поглед и каза:
— Бих предпочел да избереш сигурния път, който предлага Генехолм. Трудно ми е да финансирам нещо несигурно. Нищо ли не си спестил? Сигурно добре си печелил през тези години.