— Не съм спестил нито пфениг — отвърнах, — притежавам една, една-единствена марка.
Извадих марката от джоба си и му я показах. Той наистина се наведе над нея и я заразглежда като странно насекомо.
— Трудно ми е да ти повярвам — каза след малко, — във всеки случай не съм те възпитавал в прахосничество. Колко ще ти трябва месечно, мислил ли си по този въпрос?
Сърцето ми заби силно. Не съм си мислил, че ще иска така директно да ми помогне. Замислих се. Не прекалено малко и не прекалено много, и все пак трябваше да имам достатъчно, но аз нямах никаква, ни най-малка представа колко пари щяха да ми трябват. Ток, телефон и все някак трябваше да живея. Изпотих се от напрежение.
— Първо — казах, — ще ми трябва дебел гумен дюшек, голям колкото тази стая, седем на пет, него можеш да ми намериш по-евтино от вашата рейнска фабрика за гумени изделия.
— Добре — каза усмихнат, — дори ще ти го подаря. Седем на пет — но Генехолм смята, че не би трябвало да се занимаваш с акробатика.
— Няма, тате — казах, — освен дюшека, ще ми трябват сигурно хиляда марки на месец.
— Хиляда марки — каза той.
Стана, ужасът му бе искрен, устните му трепереха.
— Е, добре — казах тогава, — какво мислиш ти?
Аз нямах представа колко пари има той в действителност. Цяла година по хиляда марки — толкова можех да смятам — бяха дванайсет хиляди марки, а такава сума не можеше да го убие. Беше наистина милионер, бащата на Мари ми го беше обяснил и веднъж го бе изчислил. Не си спомнях точно. Той имаше навсякъде акции и във всичко „беше бръкнал с ръчички“. Дори и в тази фабрика за козметика за баня.
Разхождаше се зад креслото си съвсем спокоен, движейки устни, сякаш изчисляваше. Може би го правеше наистина, но продължаваше много дълго.
Отново се сетих колко стиснати се показаха, когато избягахме с Мари от Бон. Баща ми ми писа, че по морални съображения ми отказвал всякаква подкрепа и очаквал от мен „със собствените си ръце“ да изхранвам себе си „и нещастното, почтено момиче, което си съблазнил“. Той винаги ценял стария Деркум, както аз съм знаел, като противник и като човек, и всичко това било скандално.
Живеехме в един пансион в Кьолн-Еренфелд. Седемстотинте марки, които майката на Мари й бе завещала, свършиха след месец, и аз имах чувството, че с тях бяхме живели много пестеливо и разумно.
Живеехме близо до гарата на Еренфелд, от прозореца на нашата стая се виждаха червените тухлени стени на товарната рампа, влакове с кафяви въглища пристигаха в града пълни, а излизаха от него празни, утешителна гледка, приятен шум, и тогава винаги си спомнях за материалното благополучие на нашето семейство. От прозореца на банята се виждаха цинкови варели и въжета за сушене на пране, понякога вечер се чуваше как пада консервна кутия или плик с боклук, тайно запратени в двора от някой прозорец. Често лежах във ваната и си пеех псалми от литургия, докато накрая хазяйката ми забрани да пея — „Хората мислят, че съм скрила някакъв избягал пастор“, — а след това ми спря и водата за бойлера. Според нея аз се къпех много често и тя смяташе, че това е ненужно. Понякога тя разравяше с ръжен изхвърлените пакети с боклук в двора, за да разбере от съдържанието кой им е изпращачът: обелките от лук, утайката от кафе, кокалите от котлети й даваха материал за сложни комбинации, които тя системно допълваше и със сведения от месарниците и зеленчуковите магазини, но без какъвто и да било резултат. Огризките никога не можеха да издадат личността на виновника. Заплахите, които изпращаше нагоре, към закритото с пране небе, бяха формулирани така, че всеки можеше да ги приеме за себе си: „Мене никой не може да ме излъже, много добре знам кой го върши“. Сутрин винаги седяхме до прозореца и дебнехме раздавача, който понякога ни носеше колетчета от приятелки на Мари, от Лео, от Ана и на много нередовни промеждутъци чекове от дядо, но от родителите ми — само наставления как да взема „в ръце съдбата си и да преодолявам несполуките си със собствени сили“.
По-късно майка ми дори ми писа, че вече ме била „изхвърлила“ от сърцето си. Понякога тя можеше да бъде блудкава до идиотщина, защото просто цитираше от един роман на Шницлер със заглавие „Раздвоено сърце“. В този роман едно момиче бива „изхвърлено“ от сърцата на своите родители, понеже отказва да роди дете, заченато от „благороден, но слабохарактерен човек на изкуството“, струва ми се, театрален актьор. Майка ми цитираше буквално едно изречение от осма глава на романа: „Съвестта ми ме кара да те изхвърля от сърцето си“. Тя явно намираше, че този цитат е подходящ. Във всеки случай „ме изхвърли от сърцето си“. Сигурен съм, че тя го стори само защото това й даваше възможност да си спести конфликти, както по отношение на своята съвест, така и по отношение на банковата си сметка. У дома очакваха, че аз ще започна някакъв героичен живот: да отида да работя в някоя фабрика или на някой строеж, за да мога да изхранвам любимата си. И всички бяха разочаровани, когато не го направих. Дори Лео и Ана явно проявиха своето разочарование. Те навярно си представяха вече как на разсъмване потеглям със сандвичи и съдинка, как изпращам на Мари от вратата на стаята въздушна целувка, а вечер ме виждаха да се прибирам у дома, „капнал от умора, но доволен“, и да чета вестник или да гледам как Мари плете. Аз обаче не правех ни най-малко усилие да превърна тези представи в действителност. Останах при Мари, а на Мари й беше много по-приятно, когато стоях при нея. Чувствах се „артист“ (много повече, отколкото по-късно) и двамата превръщахме в действителност детските си представи за бохемство: на масата — празни бутилки, по стените — зебла, на пода — разноцветни рогозки. И до днес се изчервявам от умиление, когато си припомня онази година. Когато в края на седмицата Мари отиваше при нашата хазяйка, за да измоли малка отсрочка на наема, хазяйката започваше всеки път да се кара с нея и я питаше защо не тръгне на работа. А Мари отговаряше с великолепния си патос: „Моят съпруг е артист, да, артист!“ Чух я веднъж като извика от мръсната стълба към отворената стая на хазяйката: „Да, артист!“ А хазяйката кресна с пресипналия си глас: „Какво, артист ли? А отгоре на това и ваш съпруг? Колко ли се е зарадвал служителят от гражданското!“ Най-много я ядосваше това, че ние почти винаги се излежавахме в леглата си до десет, та дори и до единайсет часа. Тя нямаше и капка фантазия, за да пресметне, че по този начин за нас беше най-лесно да спестяваме от храната, от тока на електрическата печка, и не знаеше, че едва към дванайсет можех да отида да тренирам в малката зала край църквата, защото сутрин тази зала винаги беше заета: консултации за майки, занятия с конфирманти, курсове по готварство или съвещания на католическите жилищни кооперации. Живеехме близо до църквата, в която служеше капланът Хайнрих Белен, и тъкмо той ми бе дал тази възможност да тренирам в малката зала със сцена, а ни беше намерил и стаята в пансиона. По онова време много католици бяха изключително мили към нас. Госпожата, която водеше в залата до църквата курс по готварство, винаги ни даваше да изядем онова, което оставаше, най-често супа и крем, но понякога и месо, а когато Мари й помагаше при почистването, на тръгване тя й слагаше в джоба някое пакетче масло или пък пакет захар. От време на време оставаше след като аз започвах тренировките си, заливаше се от смях, като се хващаше за корема, а следобед ни вареше кафе. Остана мила към нас и след като разбра, че не сме женени. Бях с впечатлението, че тя изобщо не очакваше от артисти „да се женят наистина“. През студените дни отивахме там и малко по-рано. Тогава Мари вземаше участие в курса по готварство, а аз седях в гардеробната край малка електрическа печка и четях. През тънката стена чувах хихикането в залата, а после — сериозни лекции за калориите, витамините, калкулацията, но цялото това занимание ми се струваше доста забавно. Когато имаше консултации за майки, не ни позволяваха да припарваме там, докато не си отидеха всички. Младата лекарка, която водеше консултациите, беше много коректна, държеше се приятелски, но по един определен начин и изпитваше страхотен ужас от праха, който аз вдигах, когато подскачах по сцената. По-късно тя взе да твърди, че този прах оставал във въздуха едва ли не до следващия ден и че това било вредно за кърмачетата и заради нея ми забраниха да използвам сцената най-малко двайсет и четири часа преди всяка нейна консултация. На Хайнрих Белен дори му се накара пасторът, който изобщо не знаел, че аз тренирам там всеки ден. В резултат на всичко това пасторът препоръча на Хайнрих „да не отива толкова далеч в своята любов към ближния“. Понякога ходех заедно с Мари и на църква. Там бе толкова приятно затоплено, винаги седях до радиатора, а беше и съвсем тихо, уличният шум ми се струваше безкрайно далечен и самата църква ми действаше благотворно със своята пустота: имаше по седем-осем души, и на няколко пъти ми се стори, че и самият аз принадлежа към това мълчаливо, печално братство, с което разделям загубата на нещо свидно, прекрасно при своето изгасване. Освен Мари и мен там имаше само стари жени. А скромността, с която Хайнрих Белен прислужваше на свещеника, подхождаше много на тъмната, грозна църква. Веднъж д