Мислех за всички тези хора, които ни бяха помагали, докато моите мили родители си бяха седели върху своите купища мръсни милиони, бяха ме изхвърлили от сърцето си и се наслаждаваха на моралната си правота.
Баща ми продължаваше да снове зад своето кресло и мърдаше устни, пресмятайки нещо. Вече се канех да му кажа, че се отказвам от неговите пари, но все пак ми се струваше, че имам известно право да получа нещо от него, а и съвсем не ми се искаше да разигравам ролята на герой с една марка в джоба — за такава постъпка по-късно сигурно бих съжалявал. Действително се нуждаех от пари, час по-скоро, а той не ми беше дал нито стотинка, откакто бях напуснал нашия дом. Лео ни даваше всичките си джобни пари, Ана понякога ни изпращаше опечено от нея домашно хлебче, а по-късно дори и дядо ни беше изпращал от време на време пари, безкасови чекове за петнайсет, двайсет марки, а веднъж по някакви причини, които никога не ми станаха известни — чек за двадесет и две марки. Всеки път тия чекове се превръщаха за нас в страхотен театър: нашата хазяйка нямаше банкова сметка, Хайнрих също нямаше, и той като нас нямаше никаква представа за осребряването на тези чекове. Първия чек внесе в банката по текущата сметка на благотворителния фонд на своята енория, в спестовната каса му обясниха какво представляват тези безкасови чекове, тогава той отиде при своя свещеник и го помоли да му даде обикновен чек за петнайсет марки, но свещеникът едва не се пръсна от ярост. Той обясни на Хайнрих, че не може да му даде обикновен чек, защото трябва да отчете за какво са изразходвани тези пари и че благотворителният фонд изобщо е опасна работа, че го контролират и ако напише: „Изплатен чек на каплан Белен въз основа на безкасов чек“, ще си има ужасни неприятности, защото в края на краищата една енорийска сметка не е банкерска каса за размяна на чекове с „тъмен произход“. Свещеникът можел да декларира въпросния чек само като дар за определена цел, за непосредствена помощ от Шнир за Шнир и да ми изплати въпросната сума като дар от благотворителния фонд. Така можело, но не било съвсем редно. И това продължи цели десет дни, докато най-сетне си получихме нашите петнайсет марки, защото Хайнрих, разбира се, имаше да върши и хиляди други неща, той не можеше да се занимава само с получаването на сумите от моите безкасови чекове. Оттогава, щом получех подобен чек от дядо ми, аз направо се ужасявах. Дяволска работа — това хем бяха пари, хем не бяха, и никога не бяха онова, което действително ни беше необходимо: пари в брой. Накрая Хайнрих си отвори собствена банкова сметка, за Да може да превръща нашите безкасови чекове в обикновени, но той често отсъстваше по три-четири Дни, веднъж замина в отпуск за три седмици и точно тогава пристигна чек за двайсет и две марки, и накрая се принудих да потърся в Кьолн единствения си приятел от детските години Едгар Винекен, който беше на някаква служба — струва ми се референт по културните въпроси в ГСДП. Успях да намеря адреса му в телефонния указател, но нямах дори и два пфенига, за да му се обадя по телефона, та ходих пеша от Кьолн-Еренфелд до Кьолн-Калк, не го намерих в къщи и стоях до осем часа вечерта пред вратата на къщата, защото неговата хазяйка не ми позволи да го чакам в стаята му. Той живееше близо до една много голяма и много мрачна църква на Енгелсщрасе (и до днес още не знам, дали се чувстваше задължен да живее на Енгелсщрасе, понеже членуваше в ГСДП). Бях напълно съсипан, смъртно уморен, гладен, нямах дори цигари и знаех, че Мари си беше в къщи и се безпокоеше. А Кьолн-Калк, Енгелсщрасе, близката химическа фабрика — всичко това съвсем не е утешителна гледка за един меланхолик. Накрая отидох 8 една хлебарница и помолих жената зад тезгяха да ми подари едно хлебче. Тя беше млада, но изглеждаше зле. Изчаках, докато магазинът се поизпразни, влязох вътре и без да поздравя с добър вечер, казах: