Отново извадих коняка от хладилника и отпих една глътка от бутилката. Не съм пияница. Алкохолът ми действа добре, откакто Мари си отиде. Вече бях отвикнал от паричните затруднения, а фактът, че притежавах само една марка и нямаше никакви изгледи скоро да спечеля значително повече, ме нервираше. Единственото, което наистина бих могъл да продам, беше велосипедът, но ако решех да продължа да кретам като клоун, велосипедът щеше да ми е от голяма полза, щеше да ми спестява таксито и пътните. Притежавах жилището с едно условие — нямах право да го продавам или да го давам под наем. Типичен богаташки подарък. Винаги с някаква уловка. Успях да си наложа да не пия повече коняк, отидох в хола и отворих телефонния указател.
4
Роден съм в Бон и познавам тук много хора: роднини, познати, бивши съученици. Родителите ми живеят тук, и брат ми Лео, който смени вероизповеданието си под настойничеството на Цюпфнер, следва тук католическа теология. Сигурно ще се наложи веднъж да видя родителите си, поне за да уредя с тях паричните въпроси. Може и да предоставя това на адвоката си. Още не съм решил какво ще направя. След смъртта на сестра ми Хенриета, родителите ми вече не съществуват за мен като такива. Хенриета е мъртва от седемнайсет години. Тя бе на шестнайсет, когато свърши войната бе хубаво момиче, русо, най-добрата тенисистка между Бон и Ремаген. Тогава младите момичета трябваше доброволно да се включат в противовъздушната отбрана и Хенриета се записа през февруари 1945 година. Всичко стана толкова бързо и лесно, че аз въобще не го осъзнах. Връщах се от училище, прекосих Кьолнер щрасе и видях Хенриета да седи в трамвая, който тъкмо потегляше в посока към Бон. Тя ми махна и се усмихна, аз също й се усмихнах. Имаше малка раничка на гърба си, на главата си имаше красива тъмносиня шапка и беше облечена с дебелото, синьо зимно палто с кожената яка. Никога досега не я бях виждал с шапка, тя все отказваше да си сложи. Шапката много я променяше. Изглеждаше като млада жена. Помислих си, че отива на излет, въпреки че съвсем не бе време за излети. Но тогава от училищата можеше да се очаква всичко. Те се опитваха дори в противовъздушните скривалища да ни обясняват простото тройно правило, въпреки че вече чувахме стрелбата на артилерията. Учителят ни Брюл пееше с нас „набожни и патриотични песни“, както ги наричаше той, и под това той разбираше „Вижте дом, пълен със слава“ като „Виждаш ли на изток утринната зора“. Нощем, когато за половин час утихваше, отекваха непрестанно стъпките на маршируващите: италиански военнопленници (в училище ни бяха обяснили, защо италианците вече не са ни съюзници, а ще работят при нас като пленници, но аз и до днес не разбрах защо), руски военнопленници, пленени жени, немски войници; маршируващи крака през цялата нощ. Никой не знаеше точно какво ставаше.
Хенриета наистина изглеждаше, сякаш отива на екскурзия от училище. От училищата можеше да се очаква всичко. Понякога, когато между въздушните тревоги си седяхме в класната стая, през отворения прозорец чувахме истински пушечни изстрели и когато изплашени поглеждахме към прозореца, учителят Брюл ни питаше, дали знаем какво означава това. Междувременно бяхме разбрали какво означава: Отново бе застрелян някой дезертьор горе в гората.
— Така ще стане с всички — казваше Брюл, — които отказват да защитават свещената ни немска земя от еврейските янки. (Неотдавна го срещнах пак, сега е остарял, побелял, професор е в някакъв висш педагогически институт и се смята за мъж със „смело политическо минало“, защото никога не е членувал в партията.)
Махнах още веднъж след трамвая, с който замина Хенриета, и се прибрах през нашия парк в къщи, където родителите ми вече бяха седнали с Лео на масата. Имаше супа от препечено брашно, като основно ястие картофи със сос и за десерт по една ябълка. Едва по време на десерта попитах майка си къде е отишла Хенриета на екскурзия. Тя се позасмя и каза:
— Екскурзия. Глупости. Тя замина за Бон, за да се запише в противовъздушната отбрана. Бели ябълката по-тънко, момчето ми, я виж.
Тя действително взе обелките от ябълката от моята чиния, поокълца ги и пъхна в устата си резултатите от своята пестеливост — съвсем тънки парченца ябълка. Погледнах баща си. Той впери поглед в чинията си и не каза нищо. И Лео мълчеше, но когато погледнах още веднъж майка си, тя каза с нежния си глас: