— Ето, виждаш ли — каза той вяло, — значи в това все пак е имало нещо хубаво.
Думите му не прозвучаха много убедително, нито пък изразяваха задоволство.
— О — казах тогава, — напълно съм наясно с теоретичната педагогическа стойност на едно такова възпитание — но всичко това бе теория, педагогика, психология, химия — но и смъртно озлобление. Семейство Винекен знаех кога имат пари — в петък, а у семейство Шнивинд и Холерат — на първия и петнайсетия ден от месеца. Тогава имаше нещо специално, за всеки по едно дебело парче салам или някакъв сладкиш, а госпожа Винекен всеки петък ходеше сутринта на фризьор, защото тогава в ранните часове на вечерта… е, както би казал ти, се посвещаваха на богинята Венера.
— Какво? — извика баща ми. — Да не би да искаш да кажеш…
Той се изчерви и ме погледна, като неодобрително клатеше глава.
— Да — рекох аз, — това искам да кажа. Петък следобед децата се изпращаха на кино. Преди това им разрешаваха да ядат сладолед, така че поне за три часа и половина ги нямаше в къщи, когато майката се връщаше от фризьор и бащата се прибираше с плика със заплатата. Ти знаеш, работническите жилища не са толкова големи.
— Искаш да кажеш — каза баща ми, — искаш да кажеш, че вие сте знаели защо изпращат децата на кино?
— Разбира се не съвсем точно — отговорих, — и по-голямата част разбрах по-късно, когато се замислих за това — а едва много по-късно разбрах защо госпожа Винекен така трогателно се изчервяваше, когато се връщахме от киното и ядяхме картофена салата. По-късно, когато господин Винекен стана пазач на игрището, нещата се промениха — тогава си беше повече в къщи. Като момче забелязвах само, че й ставаше някак неудобно — и чак по-късно разбрах защо. Но в едно жилище, което се състоеше от една голяма стая и една кухня, и с три деца — те просто нямаха друга възможност.
Баща ми бе толкова потресен, че се уплаших, че ще му се стори неподходящо да заговорим пак за пари. Той приемаше нашата среща като трагична, но вече започна малко да се наслаждава на тази трагика на едно ниво на благородно страдание. А свикнеше ли с това, трудно щеше да се поднови разговорът за онези триста марки на месец, които ми бе предложил. С парите става като с „плътските желания“. Никой не говори откровено за тях, никой не мисли откровено за тях. Парите се смятат — както казваше Мари за „плътските желания“ на свещениците — или за „сублимирани“, или за вулгарни, но никога за такива, каквито са всъщност: храна или такси, кутия цигари или стая с баня.
Баща ми страдаше, това бе явно и потресаващо. Той се обърна към прозореца, извади носната си кърпа и изтри няколко сълзи. Още никога не бях виждал това: да плаче и наистина да използва носната си кърпа. Всяка сутрин той получаваше две чисти току-що изгладени носни кърпи, а вечер ги хвърляше малко поизмачкани, но съвсем чисти в коша в банята. На времето, понеже нямаше сапун за пране, майка ми бе водила поради пестеливостта си дълги дискусии с него не може ли да носи поне два или три дни носните си кърпи. „Само ги мъкнеш със себе си и те никога не са наистина изцапани — а нали трябва да съзнаваш отговорността си пред обществото, пред народа!“ Тя припомняше лозунга „Борба с разточителството“ и „Пазете всеки пфениг“. Но моят баща — един единствен път, доколкото мога да си спомня — енергично се възпротиви и настоя да получава и занапред всяка сутрин своите току-що изгладени носни кърпи. Никога не бях виждал по него някаква капчица или прашинка, изобщо нещо, заради което трябваше да се употреби носна кърпа. Сега той стоеше до прозореца и изтриваше не само сълзи, а попиваше с кърпата си и нещо толкова вулгарно като потта от горната си устна. Бързо отидох в кухнята, понеже той продължаваше да плаче, чух го дори на няколко пъти да изхлипа. Прекалено малко са хората, които човек би искал да има пред себе си, когато плаче. И аз си помислих, че в случая собственият ти син, когото почти не познаваш, е най-неподходящият свидетел. Самият аз можех да плача само пред един човек, пред Мари, а не знаех дали любовницата на баща ми бе такава, че той да може да плаче пред нея. Виждал я бях само веднъж, бе ми се сторила мила и хубава, а също и приятно глупавичка, но доста много бях чувал за нея. Роднините ни я бяха описали като алчна за пари, но в нашия род за алчен се смяташе всеки, който бе толкова безсрамен да припомни това, че всеки човек от време на време си купува нещо за ядене, за пиене и обувки. Този, който смята цигарите, топлата вана, цветята, ракията за жизнено необходими, със сигурност ще попадне в хрониката като „луд разхитител“. Предполагам, че една любовница е скъпо удоволствие: тя трябва да си купува чорапи, рокли, трябва да плаща наем и винаги да е в добро настроение, което е възможно само при „напълно уредено финансово положение“, както би се изразил баща ми. Когато той отива при нея след смъртно скучните заседания на управителния съвет, тя би трябвало да е в добро настроение, да ухае хубаво, да е била на фризьор. Не можех да си представя, че е алчна. Вероятно е била просто скъпа, а това в нашия род е равнозначно с алчна. Когато градинарят Хенкелс, който понякога помагаше на стария кочияш, с учудваща скромност изведнъж ни обърна внимание, че тарифата за помощни работници „всъщност от три години“ е по-висока от заплатата, която получаваше при нас, майка ми с пронизителен глас изнесе двучасова лекция за „алчността на някои хора“. Веднъж дала на раздавача двадесет и пет пфенига като новогодишен бакшиш и се бе възмутила, когато на следващия ден намери тези двадесет и пет пфенига в един плик в пощенската кутия с една бележка, на която раздавачът бе написал: „Не мога да понеса да ви ограбвам, уважаема госпожо.“ Естествено тя познаваше един държавен секретар в министерството на пощите, на когото веднага се оплака от „алчния и дързък човек“.